петък, 28 декември 2012 г.

Enjoy the silence

 

  За да бъде  една  дреха  красива, трябва  нещо повече от красив десен на плътта. Трябва точно взети мерки, идеална кройка, прецизен шев. И най-вече точният човек. И когато се срещнат няма как да не се познаят. Моите думи са в неговата глава, неговите чувства са  в моето сърце. И земята спира да се върти, за да могат по-дълго да се насладят на лунното отражение. Часовникът  започва да отмерва времето по различен начин, картините започват да се движат, а вятърът да нашепва тяхната  песен.


неделя, 16 декември 2012 г.

Let Them Talk



Май някъде се пееше, че щастието е в простичките неща.
Който  търси намира.

или

За да намериш себе си  първо трябва да се загубиш.

И

За да разбереш, че това е истинската любов, трябва първо да я загубиш.
Да, ама не!
Истинските неща не се губят, може да се видоизменят, да преминават в други форми и измерения, но никога не биха изчезнали напълно.

Човешкото съзнание е странно. Подлага всяко ново нещо на съмнение, хиляди тестове, въпроси, изпитания. И чак когато  премине през всичко, прави сложна статистика, от която да каже дали остава за/ при теб или пък бива моментално изхвърлено в кошчето.

Макар вече да сме средата на декември, все още се чувствам завъртяна във  вихрите на лятото. Лятото винаги ми е носело онази свобода, която  ти позволява  да забравиш за всичко, оставяш се на мига, правиш всяка стъпка сама за себе си, без да е обвързана с последната или следващата. Това  лято  продължи повече от очакваното и може би твърде дълго, защото  успя да ме изтощи физически, но пък емоционалната ми батерия бе презаредена на макс.  С нетърпение  чакам онези зимни дни, в които ще мога да стоя сгушена в леглото, ще усещам мирисът на борови иглички и когато чуя смесицата от познати гласове, ще се търкулна боса по стълбите и ще заровя ръце в чашата горещ липов чай.
Осъзнах колко много време ми е запълвал университетът, и оставяйки сега с толкова много свободно време,  за части от секундата успявам да го запълня с обещания и ангажименти към приятели, работа и все възможни каузи за подпомагане, че чак забравям за себе си.  В кратки моменти чувствам изтощението от цялото това  раздаване, но нямаше да съм аз, ако откажех помощта си с допиването на някоя и друга бира :)

Аз съм човек, който твърде много обича да гледа към миналото, към онези хубави моменти, които вече  са отминали и да се надявам  пак да се случат. Но мисля че от части успях да се излекувам. Последните месеци се случиха толкова нови неща, но от онези малките, които не ги усещаш веднага, а след време. Които имат остатъчен привкус, който да ти напомня  за нещо, но не нещо конкретно, а просто за топлото чувство, което си усетил на момента.
Винаги съм обичала дългите  разговори. Носят ми някакво  вътрешно  удовлетворение, когато успеем да стигнем до някакъв отговор на въпрос, който дори не сме знаели, че сме го задали. Но най-много обичам да намирам отговорите в очите ти.


Не  знам дали  е егоистично или пък не, но и не ме интересува, защото се чувствам с една крачка по- близо до нея, когато се погледна през твоите очи. Харесва ми това, което виждам през тях.  Обичам тайния свят, който са създали  за нас, в който няма никой друг. Не искам да оставам  там за винаги, стигат ми кратките откраднати мигове в него, през които ме вдъхновяваш за истинския живот. За този, в който мога и аз да вдъхновявам, да оцветявам и да изпълвам чуждите мигове.  Защото най-жива се чувствам тогава, когато видя че съм успяла да нарисувам усмивката в чуждите очи.



четвъртък, 22 ноември 2012 г.

Nocturne

Вървя към топлото легло и меката възглавница, а колкото повече се приближавам, толкова по-бавно започвам да крача. Искам да продължавам да вървя. Има нещо хипнотизиращо в това да чуваш собствените си стъпки, токовете в паважа, светлината на уличните лапми, която се процежда през мъглата. Тишината се нарушава от някоя и друга минаваща кола, но тя е просто още един детайл към общата картина. Не искам да се прибирам, искам да остана в  безвремието на мълчаливата нощ. Да остана в нейното спокойствие. Да се наслаждавам à la musique pour la nuit.


неделя, 18 ноември 2012 г.

Search, jump, fly




 Не искам да изричам мислите си на глас, страх ме е да ги чуя. Страх ме е дори да си ги помисля. Опитвам  се  да избягам от самата себе си. Опитвам се да си наложа изкуствено други важни неща, заобикаляйки същността. Отлагам го за утре. В момента нямам  време да мисля точно за това и си слагам бележка,  че ще го свърша в събота, но прекрасно знам, че и тогава ще намеря по-важен проблем,  чието  решение не търпи отлагане.

  Искаше ми се  да сложа някакъв  край, или пък начало. По-скоро е начало. Но не ми харесва как завършва предходната история. Не знам как да я използвам. Не съм сигурна, дали  я искам, дали ми трябва, дали съм я искала. Това с пускането по течението май не винаги е добра идея. Хващайки първият възможен път, без да се замисля до къде  бих искала  да  стигна в краят му, няма как да ме отведе до реализация  на една мечта. Мечти, май ме е било страх да  мечтая за големите неща, за нещата, които не знам как да  ги постигна. Дори не мога да се оправдая пред себе си, че съм била малка и не съм разбирала. Защото това съм го осъзнала отдавна, но не исках да го приема, избягвах много елегантно разговорите със  себе си, избягвах да си задавам въпроси, избягвах да търся  отговори, избягвах да рискувам.

  Не знам дали съм била  искрена в желанията си, как да бъда по детски непринудена в играта, как да изляза от погрешните истини, в които са ме забъркали обстоятелствата. И мога ли да започна всичко на ново.... май и това с новото никога не се получава. Няма как да захвърля в кошчето няколко години  усърдие, което ми е доставяло удоволствие. А аз наистина  харесвах всичко, което правех с теб, за мен, с нас. Но не намирам приложението ти, или пък не знам как, или не си за мен. Искам да бъдеш перфектен, но не знам как да те направя  такъв.  Не знам коя е липсващата  част в пъзела и къде да я намеря. Но не знам нито формата, нито цвета на въпросната частица, знам само как искам да ме кара  да летя. Както летях днес.



неделя, 4 ноември 2012 г.

Ароматно и студено


   Ноември месец..... събота вечер все още мирише на късно лято, лятна фиеста, безсънни нощи..... неделя сутрин- слънцето ме съблазнява  да прекарам целия ден в мързелуване и наслада на последните  топли часове. Май вече  палачинките стават неотменна част от неделния ден.
   Със скриването на слънцето се разнася лепкавият аромат на мъглите, които бавно се спускат из софийските улици, обгръщат с тънки пръсти гърлото ми и ме задушават с тежките си прегръдки. Нещо ме кара да продължа да вървя  и да вдишам от неделното спокойствие  на нощна София. Обичам когато градът е почти пуст, всички са на топло пред телевизорите си, а аз мога да обикалям с часове и да рия с крака пожълтелите листа. Тогава някак си усещам, че това е единственото правилно място в този момент.


събота, 27 октомври 2012 г.

Непознати улици

  

Няма нищо по-хубаво от лятното безгрижие. Винаги имаш извинение, че е лято , че  сега е времето за почивка, че е топло, твърде хубаво време, твърде много предложения, на които не можеш да откажеш,  море, приятели, планина, приятели, алкохол, приятели, шоколад, приятели, безкрайни вечери..... с приятели.

  Имам чувството че изживявам нещо за последен път. Моментите  не се повтарят. Няма как да изживееш един миг  два пъти. Не можеш да направиш копие на същия  този момент, най-малкото ти вече не си същия, защото вече  един път  си минал  през него и знаеш какво очакваш, знаеш как ще се почувстваш, знаеш кога ще се усмихнеш, кога ще стъпиш на криво, кога ще отпиеш от чашата, а когато се опиташ да го повториш магията  на неизвестното  я няма. А ти  искаш да не знаеш, за това не се стремиш към повторенията, а към новото, новото, което ще те кара да потръпваш и да искаш още от него. Всичко е като чаша  хубаво вино, с мек вкус, леките нотки се разхождат по небцето ти и докато първата  глътка все още я осъзнаваш, вече  си на  втората, третата и не помниш коя чаша е, защото е толкова вкусно, че не искаш да спираш, оставяш се на течението, на усещането, знаеш че това ти харесва и не те интересува нищо друго.

  Правя всичко, както се прави за първи път- без да се стремя да е перфектно, без да знам какво  ще последва, без значение за  времето и мястото, важни са  само хората. Но го  правя и като за последно- повече няма да бъда на същото място, по същото време, със същите мисли, същите усещания, същите въпроси към същите хора. Онова  безвремие  и безгрижие, което ти позволява  да нямаш планове за бъдещето си, да знаеш само какво те очаква  в близките дни, седмици или най-много месеци... и  това  ти е достатъчно, нямаш нужда от друга  ясна  перспектива. Не искам да вдигам поглед  на по-далеч, не искам да търся  безкрайността, не искам да живея  за утрешния ден или за някой там далечен не знаен момент, който не е ясно кога точно ще настъпи. Искам да съм тук и сега, да усещам погледа  ти  върху кожата ми, и това да ми бъде достатъчно да продължавам да крача с уверена крачка напред.... или пък настрани. Защото отклоненията  са част от  правилния път, така  проверявам истинността на досегашния.

И няма значение колко непознати улици трябва да извървя, защото винаги идва есента, нещата се подреждат като падащи листа, подреждат се в топла и пъстра гама, без определена последователноста. Махалото забавя  своя ритъм и се връща към стария ритъм. А аз заспивам сгушена в черната кадифената прегръдка  и  продължавам да рисувам на сън.



сряда, 29 август 2012 г.

Групостни летни нощи и дни


Лято-  слънчевите аромати, соленият вкус по кожата ми, бризът на брега на морето или  пък  на планинското езеро.  Отдавна  не  съм живяла само със събота и неделя, да не усещам как минават делничните дни, а уикенда да ми се струва  безкраен.

 
 Не го бях правила до сега. Да нямам планове за утрешния ден. Да знам само че утре тръгвам за морето, но без реална представа  с кого, къде, как.  И за първи път се чувствах добре от факта, че нямам планове за това как ще се развият нещата. И ето че те не просто се случиха, а ми бяха просто перфектни. Дните си минаваха, морето беше в краката ми,  вятърът отвяваше и най-малкото опит да се планира нещо. Трябваше само някой да предложи нещо и вече всички бяха " Едвам ме нави". И неусетно  от морето  преминахме  към басейна, а от  там високо в планината. Делничните дни преминаваха като сън, къде с помощта на повече или по-малко джин, къде без.... но минаваха.


 А всичко клони, към едно незабравимо лято. Лято преизпълнено с вдъхновяващи моменти, хора, разговори, случки, зайци, слънце,слънце, много слънце. Слънце в очите, слънце в косите, слънце в думите. Срещи с стари приятели, с които се разминавате постоянно, но пък в правилния момент нещо ви събира. Срещи с бъдещи приятели. Срещи, които ще ме заредат с енергия за  студената зима.
 Липсата на сън не се усеща, когато има достатъчно положителни  емоции, които да те надрусат до неознаваемост, нямаш нужда от никаква друга стимулация. Лошото е че се пристрастяваш по-бързо и искаш още и още и още, от онова същото- горещото лятно слънце, но да бъде споделено, но не с кой и да е с ТЯХ.



Иска ми се да опиша всичко, но не намирам точните думи. Някои неща могат само да се изживеят, не могат да  бъдат преразказан. Силата  на емоциите си остава  само и единствено в теб и в другите около теб. Колкото  и да се опитваш да я  изкажеш на глас, то това ще е някакво бледо подобие на истинското усещане.



петък, 27 юли 2012 г.

Бряг с цвят най-зелен

работа, писане, работа, писане, чертане, чертане, чертане, от време на време сън. Много емоции, малко време. Неща за първи път, неща за втори,  гадни неща, скучни неща, вкусни неща, очаквани или пък не....
  За човек, който винаги е имал планове за нещата, подреждал си е задачите, съм възмутена, но пък и възхитена , че си предадох дипломната в последния възможен момент. Бързо случващите се неща последния месец и половина бяха толкова, твърде и неописуемо навързани едно след друго, че прегрялото ми мозъче нямаше възможност да ги възприеме, а те продължават. Имам нужда от външен хард, твърде много информация за кратко време. Защита, пътуване, спане, менти, палатка, море, пясък, спален чувал, небе, море, звезди, море, море, море, слънце, джулай.(нещо прихващам от словореда на Мария) Най-накрая джулай на морския бряг. Изводи- имала съм по-хубави морски изгреви, по-романтични, по-пиянски.... но не беше падала до сега Голямата мечка върху мен докато спя.  Първо опъване на палатка, първо преспиване на плажа е май ми стигат толкова първи неща. Рождени дни, концерти, ромове, бири, лимонади, рождени дни. Трилогии или пък абсолвентски бал.  Без тегловно падане от твърде високо...........нямам време  да падам твърде дълго, чакат ме нови приятели, нови бири, нови планове. Защо са ми планове, за първи път се чувствам добре без да знам какво искам от утре, какво ще правя, с кой имам среща
-Къде ще ходиш на море? Не знам:) С кого ще ходите на море? Не знам:) Кога за минавате в събота:) Какво ще правите? Ще събирам слънчеви лъчи и ще ги затварям в капките вода.



Слънчеви хора, усмивки в очите, вкус на сайдер по устните, пясък в краката, положителни мисли, били те мои или чужди, които да ме карат да вървя към най-доброто. А кое ето? Всяко нещо, което може да остави на бузата ми сладникавата трапчинка, да разтупти нещо там леко в ляво. Нещо! Има ли значение какво точно е, щом вади най-доброто от мен, щом ме кара да се чувствам 100% себе си, щом няма нужда да променям нито един детайл от НЕГО- перфектният момент. А кой е той? Всеки един, когато те са с мен, когато ме разсмиват, когато ме разплакват, когато ме провокират да се замисля, когато спорят с мен, когато просто пием бира или играем, когато са толкова далеч, а мислим един един за друг по едно и също време, когато са самите себе си, за да се чувствам като цвете е поля от слънчогледи.







неделя, 27 май 2012 г.

it's rain



"Пит усещаше възбуждащия мирис на предизвикателството. За хората с неспокоен, вечно търсещ дух, този мирис е съвсем осезаем. Той  е нещо средно между излъчването на жена, изпаднала в любовна възбуда и уханието на прясно окосена трева след дъжд."


събота, 28 април 2012 г.

28.04

За наште мечти

за нашите пътешествия

за нашите поля

за нашите целувки


















за слънцето в очите ти




за дъжда под краката ни



сряда, 11 април 2012 г.

Любовта изБИРА


На 4-ти април имах удоволствието да участвам в първата бирена блогърска среща, организиран от Съюза на пивоварите в България
Снимки: cwet4e ©
  Като човек, употребяващ бира за забавление, а иначе казано- на пейка в парка, в бара, на киното, на плажа, по повод и без повод, мога да кажа, че след  тази среща ще гледам с малко по-друго око на това пиво. С напътствията на сомелиера Михаил Марковски проследихме биреното вълшебство, научихме и тънкости за оценяването на качествата на едно пиво- големина на балончетата, цвят, аромат и най-важното вкус.



Снимки: cwet4e ©
И така разходката из златните класове на бирата започнаха с чаша Ломско пиво- беше остро  и горчиво, не много газирано- определено не беше по моя вкус. След това продължихме с добре познатата ми Каменица Пшеничено- цяло лято тя бе мой другар, идеалната добавка към летните горещини- кадифен цвят, добре газирана, леко сладникав вкус в края на небцето, с лека загадка на ананас. Защо ми харесва?- напомня ми за прекрасните разходки из берлинските улици и тамошното пиво. Третата чашка също ми бе до болка позната- Шуменско специално. Преди дегустацията можех да кажа, че просто ми харесва без да дам конкретен отговор. Е, сега вече го имам - идеалната комбинация между сладко, кисело и горчиво, газираното се усеща по-дълго върху езика, но не прекалено, мек вкус и лек аромат на есен.
  До тук изброените бири бяха съчетани със студени мезета, невероятно вкусно топло хлебче с подправки, кашкавалчета, пастърма и неочаквано за повечето гости- мариновани рибки.
  Постепено започнахме да потъмняваме пивото в чашите с чешко  по нашенски, иначе казано Schweik на Болярка. Честно да си призная не бях чувала за нея, но ми допадна- мек вкус, без остри разграничения, но и не успя да ме впечатли.
  С идването на топлите блюда, дойде и тъмното пиво- Stolichno   и Болярка. Не съм фен на тъмното пиво, но при по-специален повод не бих го отказала. Черешката на вечерта бяха шоколадовите трюфелчета направени с бира, в които аз се влюбих и бяха чудесно  мезе към тъмните перли.

От мен "Наздраве" и изБИРАйте бирата с любов!


вторник, 3 април 2012 г.

Портокал с часовников механизъм


Фиеста пред мен, фиеста зад мен, фиеста и в главата , фиеста и в краката. Филмова фиеста. Тази година не успях да намеря филми, в които да се влюбя, но явно не става всяка година. Но пък за сметка на това намерих страхотни нови приятели, вкусих от кухнята филмовия фестивал, порадвах се на спорове с културни журналисти, свеж въздух в мола, комплименти за добре свършена работа, покарах колело из зелени брегове, връщайки се към едни млади, млади, та чак  малки години със Стефан Вълдобрев.

Ще направя един много кратък кино преглед на това, което ме впечатли.
На първо място ще сложа усмивките на всички от екипа на София филм фест- Кати, доброволците и всички други случайни и незнайни войни. И по законите на Мърфи: всичко , което можеше да се обърка, се обърка, но въпреки това видях една наситена фестивална атмосфера, старание от страна на всички да се създаде уют на посетителите. Когато имахме малко на брой зрители, всеки бе обгрижван. Когато бяха твърде много, се правеше всичко възможно да бъдат задоволени всички жадни очи. Така че, мога да кажа едно голямо Благодаря за споделените усмивки, бири, песни и филми!

Avé 


С него се откри моят втори, а за столицата 16-ти филмов фестивал.
Не е филм за всеки вкус. Може би и на мен нямаше да ме хареса преди години, но тук и сега определено успя да задържи вниманието. Хареса ми това, че благодарение на актьорите не са се получили любовните сцени и на преден план остават не толкова банални неща. Хареса ми пътуването към не известното, към въображаемото, пътуването към живота.


Twilight portrait


Като прочетох името първоначално се стресирах, изниквайки в съзнанието ми всякакви въмпирски нещица. Но на долния ред пишеше Русия и се окопитих.
Филмът е точно такъв какото е й заглавието му. За първи път мога да кажа, че му името пасва идеално на сюжета или поне на този, който усетих аз. Ще огранича думите си до едно изречение: Едно доста извратено разхождане из човешката психика.

The theory of relativity of love



Както се казваше в едно българско предаване: Животът е въртележка.
А любовта е толкова относителна, колкото  е и теорията на Айнщайн.
Колкото хора, толкова различни теории.
Колкото живота, толкова различни начина да ги изживееш.
Може би ако го нямаше фактора, че 5-те женски роли и 5-те мъжки се играят само от двама души Катя Рийман и  Оли Дийтрих, нямаше да отдам такава почит на филма.
Ще използвам възможността да ви попитам: "А каква е вашата теория за любовта и колко относителна е тя?"- в едно изречение :)
Моето е : Любовта- това е всичко, което може да ти даде първия пролетен ден, след дългата и студена зима.



Не е нещо грандиозно, велико и прочие, но носи онзи чар на старите български филми, които умеят да разсмеят зрителя с простичките неща. Историята не е нищо особено, но няма преиграване или глупави скечове.А актьорите- един прекрасен екип, начело с Христо Мутафчиев- уникален и като актьор и като човек.  От 30 март вече го има в кината, но не о търсете в моловете, мястото му не е там, защото паламуда не е риба, а е по-висше!


За да напишеш велика история имаш нужда от disaster.
Още един филм, който ще се разходи с тиха стъпка из човешкото съзнание. Ще вдъхнови писателя, ще разплаче зрителя, ще остави отворен или пък не толкова отворен край.




Филм за човек с голямо сърце.
И един happy end,  който не беше банален, а пролетно красив.




Dans son délire il lui revient
La fille qu'il aimait.
Ils s'en allaient main dans la main.
Il la revoit quand elle riait.



И старите хора могат да се смеят, да тичат, да се обичат, да плачат, да живеят заедно.

Тази година италианското участие беше доста скромно и сърцето ми не можа да се нарадва на звучната им реч. Но единствения техен филм, който изгледах, ме впечатли. Филмът не изобилстваше от италианска страст, беше по-делово спретнат, но лекия опушено приглушен цвят на лентата успя да ме потопи в тъмните улички, над които се стелеше мъгла.



Сложни любовни триъгълници, преплетени с още по-сложни политически проблеми. На моменти имах чувството, че гледам филм на Ларс фон Триер....



Този филм беше пръв  в списъка ми. И не съжалявам за избора си. Беше много повече от това, което очаквах. И въпреки скандинавската студенина, залата се смееше през голяма част от прожекцията. 




There is darkness. There is light. There are men and women. They kiss.
...

And if there was anybody to see them, then they would look like normal lovers.

Bodies close together.
Eyes closed.
Oblivious to the world around them.
Because that's how life goes on. Like that.

И въпреки че знаех от самото начало как може би ще свърши филмът, нямаше значение. Той ме въвлече в историята, потопиме в емоциите, накара ме да почувствам погнуса, отвръщение от нещата, на които съм способна, да  треперя, да се смея, да плача, да остана без думи.
Бедствия, катаклизми, чужди планети са нищо в сравнение с това, което може да изригне от човешката душа. И няма нищо по-красиво от човешкия живот и две сърца, които се стремят към него.  Две ръце, които нямат нищо друго освен the perfect sense.


Заключение:

  • ако имаш проблем с някого, кажи му го в очите
  • не търпи, нещо заради щастието на семейството
  • човешкото сърце може да бъде безкрайно, ако знаеш точната комбинация
  • пролетта е прекрасна
  • и бирата също
  • и виното с вкус на масло
Фестивалът завърши като по приказките: три дни яли, пили и се веселили :)









събота, 3 март 2012 г.

CineMania

    
Е предстои София филм фест 2012- а от миналогодишния започна филмовата ми фиеста. До сега не съм имала година толкова наситена с филмови преживявания, а понеже цифрата 50+  някой заглавия просто ще ги оставя  без коментар (все пак не пиша дипломна работа), а други смятам да ви ги спестя, защото определено не са с ефекта "УАУ" или "НИКОГА".

Определено беше  една европейска година- с голяма доза италианско вино, скандинавска строгост, сръбски хумор, български реализъм и от време на време американска баналност.

PS: оценките ми са основани на странните ми критерии, които е малко трудно да бъдат дефинирани, но определено няма как да сравня Кецове, Черният лебед и The girl with dragon tattoo, просто  са в различни категории и всеки е сам за себе си. За това няма да претендирам и вие да ги оценявате по същия висок или нисък начин.

Нека започна с родните заглавия- някой от тях добри, други не толкова, но все пак като видях цифрата, мога да кажа  само браво за това, че се прави нещо (Бла знам какво ще кажеш)

  • БГ кино:
1. Кецове: 9/10
 Няколко толкова простички въпроса, но всъщност са водещи в живота ни:
"Кой си ти? Какво обичаш? Какво мразиш? От какво те е страх страх? За какво мечтаеш  мечтаеш?"
" Е тука ще умреме, пичовееее!"

2. Островът: 7/10
 Определено излизайки от киносалона ми беше забавно, разведри ме филмчето, въпреки че първата му половина ми беше доста мудна и скучна. 
Ако не сте от най-големите фенове на българско кино, най-вероятно няма да ви хареса. Но пък мисля, че няма да сте чак толкова ощетени ако отделите два часа.

3. Тилт: 6/10- ако нямате какво друго да гледате или пиете в неделя вечер, пуснете си го, но за мен не беше нещо особено. Когато го пуснаха вече имаше два филма на същата тематика и ми дойде  малко в повече поредния филм за "онова време"
4.Стъпки в пясъка: 6/10- той е един от гореспоменатите два филма.
5. HDSP: Лов на дребни хищници: 7/10-  пълен салон с тинейджъри хрупащи пуканки, седяща на пода с бира в ръка, мисля че беше прекрасно допълнение към вечерта.


6. Лора от сутрин до вечер: 8/10 - вече изказах пролетно-налудничаво настроение, което ми вдъхва този филм, въпреки не толкова добрата актьорска игра.. :)

 (искам лято)

7. Подслон:7/10 хм.... симпатичен беше, ама нещо почна  и свърши и.... не остави някакъв траен спомен у мен:) 

8. Номер 1: 8,5/10 - (има си и награда "Златна роза) тематиката ни е вече позната от  "Опасен ум", но този път на родна земя, с доста по-хард изпълнения. Не е направен с особени средства, не е лъскав, няма ефекти, има най-обикновени чувства- агресията между подрастващите и... абе гледайте го (когато го пуснат официално), финалът  е доста добър :) А Филип Аврамов определено печели за поред път моите симпатии:) 

9. Love.net: 6/10 няколко ЗА и няколко ПРОТИВ от Bamfi, с които съм съгласна,  и още един ъгъл от Ина

10. Изпуснати думи: 8/10 -май можем да го сложим в графата късометражни (ако 30 минутен се води такъв), но пък остави интересни размисли у мен.


Преминаваме към френската любов. Открих един прекрасен режисьор, който рисуваше картините от моята душа, а песните от филмите му ме преследваха със седмици след прожекцията. Le bonheur c'est mieux que la vie.

   Claude Lelouche 10/10
11. И сега дами и господа
12. Смелостта да обичаш
13. Толкова много любов (Ces amour-là)

С танцова стъпка и вино в ръка и шоколад по устните казвам bongiorno principessa  на    Италияяяяяяяя: 20/10, съжалявам имам слабост към това кино, някой от филмите ще са твърде сладникави за някои от вас, за други може да бъдат и банални, но за хората с моята страст мисля, че няма нужда да ги убеждавам да ги гледат, защото вече са го направили (или в момента поправят този пропуск ;) )



 14. La prima cosa bella: 10/10
15. Manuale dam3re: 9/10
16. Стая в Рим-Habitacion en Roma : 10/10
17. Lezioni di cioccolato: 9/10
18. Семеен портрет в интериор 7/10- той определено нямаше от онзи italiano чар, но пък имаше доста .... да го наречем смахнат сюжет

Нека се върнем към балканското кино или по-точно към другата ми слабост- сръбската лента. Уникално съчетание от хумор, лирика, псувни, музика, живот, изкуство и любов.



 19. Жената със счупения нос: 10/10


20.  Цирк Колумбия: 9/10- един по-различен ъгъл за войната, или какво става  в сърцата на хората- за две влюбени сърца дори настъпващата с всичка сила бойна машина не може да ги раздели.



      И малко северен вятър :)
20. Симфония на шума: 10/10  след този филм вече нямаше дразнещи звуци, дори досадният ремонт на съседите стана забавен като му добавих прахосмукачка, пералня, чопър. Използвайте въображението и вдъхновението си и пред вас ще се открие един нов музикален свят.



  Май дойде и ред на класическите оскари. Някой от тях определено бяха прехвалени, но други си заслужиха почитно място в сърцето ми.
21. Black swan: 10/10
С балетна стъпка се разходи по тънките струни на съзнанието ми и ме караше да потръпвам от удоволствие и ужас. Доста повече психоанализа имаше вкаран в него отколкото в Опасния метод на Юнг и Фройд, който ако си бяха позволили да го разтеглят с още половин час, може би щеше да им се получи. Но в случая бе сладникава любовна история, поръсена с малко фройдиски подправки и до тук. Единствено мога да похваля великолепната игра на Кийра.






22. 127 часа:8,5/10- определено няма да си го причиня втори път. Не знам от къде ми хрумна да си го пусна докато обядвах. Но пък останах впечатлена от това, че дори при вида на рязане на нерв с тъпо джобно ножче, обядът ми продължи да бъде вкусен. А относно филма вече изказах възхищението си към жаждата за живот въпреки всичко.





23. The King`s Speech: 8/10-  това английският хумор можело да бъде и забавен. Е, мисля че  повечето от вас не са пропуснали да го гледат, а ако сте и се чудите с какво да запълните вечерта си, гледайте го.

Няма да отделя специално внимание за Меланхолията на Кирстен Дънст- мелодрамата  ми дойде малко в повече, последният половин час ми беше  безинтересен, защото вече беше ясно дори и  на най-заспалия зрител какво ще се случи и за пореден път цялата тази любима  символика на Ларс ми дойде в повече. (Друго си е да ти убият либидото за седмица на пред с Антихриста). Определено в списъка ми "Гледай пак" няма да влязат  Дървото на живота, Бютифул. Относно първия-гледала съм доста преди това филми за смисъла на живота, които са били хиляди пъти по-красиви и не са ги забелязали само, защото не участваше някой Голям актьор, а втория- твърде испанска драма, не съм в драматично настроение, а смахнатите призраци по тавана никак не ми се вързаха с останалата част. А Безсъниците на Уилсън в Париж не успяха да ме грабнат, Уди Алън винаги е бил доста  различаващ се от моя вкус и не е успявал да ме грабни и да ме въвлече в историте си ( с някое и друго изключение), а и съм свикнала да виждам Рейчъл Макадамс от добрата страна- да бъде милата, влюбчивата, пърхащата, вълшебната, не че е лошо да се разчупват кллишетата, но.....

Ако ви се реве на сърцераздирателна история, но все пак  хубаво изпълнен сюжет, ето няколко варианта:

24. Да предизвикаш съдбата / Restless: 8/10
25. One day: 9/10- изненадах се от това, че американски сладникав филм, може да не свърши в момента, в който очаквах а да разнообрази малко и да ме остави да си порева последните 30 минути.


26. Last night: 8/10: до сега не съм гледала слабо изпълнение на Кийра Найтли. Дори сюжетът да ви се струва банален, има за какво да се хвани в малките ви мозъчета и да ви накара да разнищите за пореден път темата за изневярата. Емоционална или физическа. Коя е по-голяма? И от двете боли! На сърцето няма как да обясниш и да кажеш, че е било само едно чукане, или моментно замъгление на съзнанието, но вече си се осъзнал. Няма значение, фактите са че и в двата случая си решил да се поддадеш на слабоста си. Дори и да кажеш, че е било изпитание на собствените ти чувства , няма как да намалиш болката. За това просто всеки сам трябва да премисли дали иска точно с това да подлага на изпитание своите и чужди чувства или да намери по-малко болезнен път.
   
 От към анимации беше доста постна година, в момента май се сещам само за една, която съм гледала, но пък беше вълшебна:
 24. Kerity la maison des contes: 10/10

 Няколко стари заглавия, до които чак сега успях да се докосна, но пък си извоюваха челни позиции в списъка ми:


25. Чикаго: 10/10 

Късно лято, вече се усеща студения полъх на есента, но една прожекция на лятното кино на НДК може да те сгрее със смях, аплодисмтенти от публиката и голяма доза джаз.  В компанията на една от любимите ми актриси няма как да не се забавлявам. 




  26. Mr. Nobody :10/10 човек във всяка минута стои на кръстопът, на къде да тръгне. животът е низ от избори: червенокосата или блондинката, със захар или с мляко, да тръгна или да остана, с всяка крачка нещо се променя и няма връщане на зад, винаги има само напред, няма как да се върнеш и да разбереш какво  би станало, ако беше...... няма как да разбереш по кой път би бил по-щастлив... всеки трябва да приеме живота, такъв какъвто си го избере, без да страда по неслучилото си и без излишни АКО....


27. Great expections 9/10 - благодаря на Бла за просветлението ;)




  Не всички филми  имах честа да ги изгледам на големия екран, но за да бъда по-конкретна цифрите са следните:
бр. филми (от март 2011 до март 2012) : 50+
бр. филми на голям екран: 32 (9 от които български)

За финал на годишния маратон София филм фест 15 слагам съ следните 3 заглавия:

30. The girl with dragon tattoo 10/10- определено шведския!


31. Drei (3) 9/10 определено разчупва доста .... неща..... на моменти красив, в други твърде натуралстичен, в трети.... ще чакам да чуя отзиви от някой смел момък ( но определено не ходете да го гледате с друг мъж)




32. Muzi v nadeji: 10/10:  да му се доиграе билерд  на човек. Прекасна комедийка с бонуси мъдростите на един стар, но опитен прелюбодеец. Мисля, че беше добър избор за края на тази филмова година- имаше точните дози от всичк, което обичам.




Нека новият филмов сезон започне, СЕГА!


неделя, 26 февруари 2012 г.

Please believe



Прошка се  иска, когато си сбъркал, когато усетиш със сърцето си, че искаш да я получиш.
Прошка се дава, когато си сигурен, че можеш да я дадеш.

Простете, че ви обичам :)


сряда, 22 февруари 2012 г.

sweet L





Имаш един единствен опит, един ден за целия си живот. Само веднъж можеш да усетиш сладостта на целувката, нежните лъчи на слънцето да събудят клепачите ти, един единствен път да тичаш под дъжда, само една любов..... и с настъпването на вечерта всичко умира. Ти решаваш в кой час да изживееш най-съкровеното, най-желаното, единственото.  




 Няма как вече отминалия миг да го върнеш, да го изживееш отново и отново, по същия начин, по който е бил. Дори и да успееш да направиш точно копие, то едно нещо няма как да бъде la même. Няма да бъде за първи път.


Тичам по тревата, и оставям след себе си смачкани тревички. Гмурвам се в соленото море и голямата вълна ме повлича в ритъма си. Слънцето изгаря кожата ми. Студения вятър щипе бузите ми. Малки капчици започват да се стичат по челото ми, плъзгат се през очите ми, за да стигнат до устните и ти да отпиеш от тях.


sweet, sweet, sweet life


събота, 4 февруари 2012 г.

Millennium: Män som hatar kvinnor

 Швеция:САЩ или  Män som hatar kvinnor срещу The girl with the dragon tattoo.
Е за мен определено е първото. Няма да правя списъци с + и - на едното и другото, защото като тръгна да пиша минусите се надъхвам и понякога  се отплесвам. За  това  ето  основните неща, които (не) ми харесаха и първо сигнално ми направиха впечатления в двата филма: (ще вметна, че ги сравнявам като филми, защото още не съм прочела книгата и няма как да  кажа, кой се доближава повече до нея)

  • Образите и чувстват, които пресъздаде шведския филм, повече ме докоснаха. Има моменти, в които мълчанието и един поглед казват много повече от глупавите думи.  В американската версия не ми хареса това, че тя си разказа историята, уби целия смисъл на образа й. На Микаел не му трябваше да го знае, а зрителя имаше прекрасната възможност да разбере миналото й от накъсаните спомени. Другото нещо, с което ми развалиха образа на Лисбет, бе че твърде бързо ги сближиха с Микаел. Нилс Оплев бавно ни разгръщаше черупката на Лисбет (за тези, които не се сещат какво имам предвид: след приятната изненада от нейна страна, тя отиде да спи в стаята си, втория път  изгони  Микаел от леглото си и т.н.) И от къде на къде тя- лошото и наранено момиче, което не прави никакви мили жестове, решава да му направи пържени филийки. Доста по-достоверно ми  беше шведската гледна точка- той да бъде романтика и да приготви закуска. 


  • Noomi Rapace- определено по ми прилягаше за образа на Лисбет, нямаше  чак толкова сластни извивки, но така или иначе не й бяха нужни. И определено й бяха направили по-добра татуировка на дракон, а не някаква си мижава  на рамото. (ще да трябва да се види в Шерлок Холмс)


    • Michael Nyqvist- ми представи онова спокойствие и хладнокръвие в образа на Бломквист, което съм почти сигурно, че го има и в книгата. Daniel Craig на моменти ми идваше твърде нервен и експанзивен.  Едно е швед да играе образ, сътворен от шведски писател, и съвсем друго чуждоземец да се опитва да влезе в кожата на северняк, няма как да му дойде отвътре. 


    • Музиката- е в това отношение определено трака към американската версия е много добър.
    • Имах излишни дообяснявания и показвания в американската версия. След като е филм със загадки, потайности, трябва да я има тази нотка през цялото време, не е нужно всичко да се покаже и да се обясни на зрителя. Ако си средностатистически тъп американец, който иска всяко едно действие и дума да бъда сдъвкано и изплюто, ходи си гледай eкшънчета.


    • Мразя продуктово позициониране, особено когато ми се набива толкова много. 
    Червените Марлборо- ок, не  бяха толкова натрапващи;  
    Кока колата, която извади и така звучно отвори- за бога, защо можеше да е просто сода; 

    Макдоналдс- е това вече ми дойде в повече, до колкото  са ми разказвали познати скандинавците определено не са такива  фенове на пържените картофки и чийзбургите;
    Apple- добре видяхме го веднъж, два пъти, ама нужно ли беше всеки път да избирате този ъгъл да снимате, че да виждам на целия си екран сребърната ябълка.
    Волвото- само то не ми се натрапи и ми се вписа в картинката (и се чудя дали е било позиционирано, или просто такава кола са имали)


    • А относно това кой филм е по-добре направен- няма  кой знае какви визуални ефекти, които да  откроят американците като по-добри, за това пак смятам да присъдя точка в полза на северняците.


    • Какъв беше този край, за бога. Последните 30 минути ми бяха напълно излишни в американския вариант- и какво беше това разнежване от нейна страна към Микаел ( искам да разбера как е в книгата, но  в случая не ми допадна) Омразата в очите на Наоми, докато гледаше горящата кола- незаменими.

    • Шведския има брутално яко звучене- не знам как, но е събрал хубавите страни на повечето езици- нещо средно между немски-италиански- френски (сигурно има и още, но поне с тези открих прилики) В тази посока, кой е решил това да бъде заглавието на английски

    • и ДА, определено имам по-голяма слабост към европейско кино, но просто не ми се представя продукт за масово потребление, а такъв, в който е изразено личното виждане на режисьора.
      Е май това ще бъде за сега, ако съм била твърде критична към американския, не е нарочно, не мразя американското кино, просто така се получи. Има случай, в които техните римейки ми харесват повече, но този не е от тях. Няма  и как да знам дали ако ги бях изгледала в обратен ред нямаше да имам друго мнение, но въпрос на късмет и усещане.

     Ще отворя една малка скоба накрая и ще добавя едно много добро определение (поне според мен) за личността на режисьора, дадено от един преподавател от НАТФИЗ, по повод друг филм:
    "Един режисьор е съвкупност от няколко фигури и когато ги има всичките тогава се получават шедьоврите, но гениите са малко в наши дни:) - Трябва да бъде добър художник- за да може да нарисува картини, които да грабнат зрителя, трябва да бъде актьор- за да може да покаже на актьорите какво се очаква от тях, да знае как иска да види изигран дадения образ, да бъде добър композитор- всеки филм трябва да има подходяща музика в точните моменти, да бъде добър писател- да разкаже една история, без да има излишни неща , да тече гладко и завладяващо, и добър оператор- за да знае как иска да излезе дадената сцена на екрана, как да се движи камерата" 
      Така че един филм, го считам за добър, когато го усетя като такъв, излизайки от киносалона да нямам чувството че нещо ми е липсвало или нещо не ми е харесало. Защото ако се тръгне да се разнищва един филм, то може да се намерят хиляди недостатъци- защото ... гениите са малко :) 







    петък, 6 януари 2012 г.

    Предизвикателство

    След предното ми мъмрене относно равносметките, ето нещо което ми допада да правя  в края на всяка година :)
    Но нещо ми е доста постна колекцията в сравнение с тази на Бла, поне от към литература за развлечение. Но смятам да не ви занимавам с професионолно-строителните ми отклонение :)
        Нийл Геймън- препоръчвам всичките му книги с две ръце и два крака (ако харесате една негова книга, всички останали ще ви харесат)
     Айн Ранд- мисля че достатъчно други са изписали  добри ( а сигурно и лоши) неща, така че просто пробвайте, ако не сте все още :)
    Сафон- беше подарък за рождения ми ден, при това доста добър, наистина ме върна към тийнейджърските години, но определено нямаше да го оценя по начина, по който го оценявам сега :)
    Високо над земята (Съни Сънински)- ако наистина беше станал филм, щеше да  изглежда доста добре, но да публикуваш сценарий на книга, някак си не е....абе липсват картинките. Може би за това хората правят филми по книги, а не обратното, няма я магията на въображенето.
    А относно " Любовта трае три години"- беше твърде черногледа за моите виждания, твърде големи сблъсъци правехме с написаното, но на някой песимист сигурно би му харесал много.
      Надявам се тази година книгите ми да се доближат до рекорда ми от филми от 2011, за който ще пиша по-нататък, защото мисля да го поукрася още малко до следващия София филм фест.
     Но за да не прекъсвам щафетата ще я препратя към Вал, Bamf  и лека надежда към г-н Галев :)