петък, 31 декември 2010 г.

Feuer frei! Bang Bang

 Ако трябва да избера символ на изминалата година, то май ще се спра на огнено разнообразие. Имаше от всичко: любов, тъга, противоречия, желания, keine lust, очаквания, разочарования, здраве или пък не толкова, приключения, скука, загуба, нови срещи.... и за каквото се сетите още.
 Лошото съм се постарала да го забравя, поуките да ги запомня или просто да останат там някъде за основа, положителните моменти съм ги изживяла на макс ( даже по няколко пъти).  Всъщност тази година  имаше доста повече неща, от колкото  си мислех. Даже сега се сещам, че  част от тях просто съм ги изключила от списъка  на 2010. Явно е била  наистина много дълга  година :)  със сигурност ще се намерят повече от 365 запомнящи се моменти.
 Навлязох в 2010 с една доста замечтана, подскачаща и влюбена в живота походка. Случиха се неща, които ме вкараха в някакви си релси, убиха част от набраната скорост, но не ме спряха. Защото намерих бензиностанция, на която да заредя, така че  да  стигна успешно до края :) Чак в момента не мога да повярвам, че съм била . Даже цели два пъти там:) Сетивата ми се наситиха, даже пренаситиха от към концертни изпълнения, но пък винаги има място за още малко :)
 
   
   Загубих за миг баланса, но успях да стигна до отсрещния тротоар. Видях, че трябва да си добър въжеиграч, за да можеш да запазиш баланс по пътя между двете островчета , които ти е предоставил живота , за да не се озовеш долу в спасителната мрежа, защото  обратния път е дълъг, а може и да няма мрежа и бездната под  теб да се окаже по-дълбока, от колкото си очаквал. 







 Загубих частица от детството си, но топлината, която ми е носела завинаги ще остане в  мен. 
 Разбрах, че някои детски качества не бива  да губя никога, защото с тях животът  е доста по-лек ( но не в онзи абсурден смисъл, а лек като аромата на сладкиш, който се носи от кухнята), доста по-вкусен, по-безгрижен, по-динамичен и по-хармоничен. За това започнах на ново да ги търся и събирам.
Преобърнах доста пъти мирогледа си. Научих се : да се оставям на течението- една река винаги знае къде трябва да стигне; да правя компромиси, най-вече със себе си; да не предначертавам бъдещи съботия; да не живея твърде дълго с миналото; да се наслаждавам на момента тук и сега!
 Когато си пожелаваш нещо, бъди описателен до най-малкия детайл, защото не знаеш, къде, кога или как може да се променят нещата и да се окажеш в нечия друга мечта.

И все пак кратката ретроспекция-
   - по-малко непознати местенца, но не по-малко приказни и вдъхновяващи, и повтаряне на  минало(по-по.....минало)годишните фаворити.
   -дума на годината- lifeismusic
   - природата е най-ценното, което сме имали, имаме и някога ще имаме, нека се опитаме да я съхраним, макар и не в същия й вид, но да я има! Искам си пролетното затопляне-през април; лятните бури- юли-август, а не през зимата; искам си снежинките във въздуха, заледената пързалка в гората  и всичко бяло, което трябва да има по Коледа; искам  да има есента!
   -общоприетите норми, забрани или каквото и да било друго не са  за мен, живея според собствени разбирания (правилата не са за мен, винаги ще си намеря повод, за да ги наруша, но винаги основателно :))
   -имам нужда, колкото се може по-често да се махам от София, да бъда някъде на ЧИСТО,  не знам кое точно ме кара да се чувствам замърсена- дали е въздуха, стадото хора или случващите се неща...
   -приятел е всеки, който е успял поне веднъж да види и докосне сърцето ти, това остава за цял живот, дори да не се видите или чуете в продължение на години
  -намерих ново зверче, което да ме топли и да ме научава на нови неща
  - загубих вдъхновението си, но  ще го открия пак

И за финал, въпреки пълната липсва на коледно настроение (което е необичайно за мен), получих една доста вълшебна Коледа - желания се сбъдват не само по празниците,  стига само да ги почувстваш със сърцето си. И ето че в края на годината получих  няколко хубави изненади, които ги бях отписала от тази година, но ми напомниха, че 2010 все още не е свършила :)

В оставащите часове ще затворя очи и ще си пожелая - здраво сърце, неуморни крака и силен дух, за да продължавам да вървя все по-нагоре и по-напред по тънката нишка. 
Пожелавам ви една огнена 2011-та година!


сряда, 10 ноември 2010 г.

(Де)Градация

  Градоустройството/Урбанизъмът - изразява устройството на градовете и планирането на градска среда (дейността по наблюдение, анализ, проектиране на природната и материалната среда, в която се осъществява организираното човешко съществуване). 
 Когато хората са почнали да сформират своите малки общности, са имали  няколко основни изисквания към това как да бъдат построени селища. Основните ръководители на градоустройстовото са били лекарят, архитектът и философът, в този дух на мисли съответни функции на града трябвало да бъдат:

  • хигиената му, здравословното състояние на жителите - достъп до източник на питейна вода е било едно от най-важните условия. Всяко следващо нещо ще се подчинява на тази основна цел.
  • ориентацията да бъде такава, че да има максимален достъп на слънчева светлино в продължение на целия ден, вятърът да  не създава опасни завихряния между сградите, улиците да са така устроени, че да се оттича дъждовната и снежна вода, височината на сградите да бъде съобразена с тази на техните съседи, така че да не им отнемат слънчева светлина, от най-крайните точки на града, да може да се стигне възможно най-бързо до центъра му.
  • естетика - населеното място да създава приветлива обстановка на своите обитатели, така че да има максимална производителност от тяхна страна.
  Ооооо, най-накрая  различна седмица. ВИАС реши да разкрие малко скобите на всекидневието на своите студенти, но как те  се възползваха от това ..... е това вече е друг въпрос.
  Понеделник- след 38,3- градусовият ми уикенд, прекаран в леглото, организмът ми се нуждаеше от  повечко раздвижване.  Решавам да пропусна  скучната лекция по икономика и да се разходя. Но тъкмо да изляза от университета и периферното ми зрение фиксира купчина хартия и  малка групичка от хора скупчила се около нея:)  Я, днес е  световният ден на Урбанизма :) ( сега  виждам, че само в сайта на АСУБ има съобщение за събитието, нашият мил университетски сайт,  а дори и този на студентски съвет, не благоволи да ни информира, но ако става дума за купони и пиене, винаги имаме две седмици по-рано навсякъде афиши).
С подскоци веднага ме посрещнаха две девойки и съответно предложение "Да си направим град!"
Всеки можеше да построи каквото и където иска, не можеше да се руши нищо, само да се добавя.

Организаторите бяха започнали някое и друго ъгълче,  за да стимулират  минувачите да се включат и  съответно да зададат начален мащаб на идеята, за да не се получават някакви извращнения (уж). Точно 2 секунди ми трябваха, за да реша, че ще заместя следобедното чертане  с малка доза креативност. След около 15 минутки се появи и г-н Галев и веднага се заехме с майсторенето на стадион :) малко импулсивна и необмислена идея, но като за първи ден е идеална, но все пак  младежта има нужда от спортуване, нали :)......даже и прожектори му сложихме, съобразихме да го разположим  в евентуалния (понеделнишки ) край на града, и паркинг си имаше, даже и звучно име му измислихм: "Народна Бабунка" :D.... После се заех с обмислянето къде  да сложим парк и повечко озеленени площи....
    Предполагах, че след като сме в строителен университет ще се намери все някой и друг човек от всяка специалност, че да подпомогне с основите на този град. Но  май ще си остана само с предположението.  Наложи се аз да прокарам някаква що-годе прилична магистрала и да измислям как се прави пътен възел детелина........  Но пък за сметка на това  веднага се намериха забавни колеги, които да се включат с оригинални идеи. Едва бяхме направили стадиона и  вече си имахме БИАД около 3 пъти по-голям от  всички други сгради пльоснат  в средата на града (където евентуално можеше да бъде центъра).  Не след дълго се появи символична червена хартийка, във формата на пламъци, върху покрива на БИАД. Но забавното беше, че със следващата оригинална постройка, БИАД вече приличаше на  схлупена къщурка. Появи се  гигантски автобус  94 (по-голям от реката ...) съответно  и гигантски блок от студентски град,разбира се и така известната Джумая.. и Метро станцията Г.М. Димитров ( която беше 3 пъти, колкото стадиона ни)..... Разбира се появиха  се някои доста добри допълнения: хълмче със стар град, жп гара, ТЕЦ ( не знам колко  му е мястото в града, но все пак беше приличен размер :), винпром "Хлъц", пожарна, летище, лудница..... е все още нямаше университет, но има време :)
  Вторник - мислех, че няма на къде по-мегаломански проекти да се появят, но явно  русата ми главица твърде много мисли.  С влизането си във фоайето видях прекрасна планина, вярно че беше близо до летището, но беше приемлив недостатък. Но след като момчето, което я дооправяше се отмести, пред мен се извисиха двете кули- Корпус А и Корпус Б, на моя скъп ВИАС. Те не бяха големи,нито гигантски, за бога те бяха по-високи от планината..... освен това бяха  изтъпанчени точно пред летището.... Е някой бе така добър да им покаже  че няма как да строи там толкова висока сграда и се беше врязал самолет по средата на Корпус Б :) Разбира се градът ни все още стоеше без център и пешеходна  зона, но не спирахме  до тук с меголоманията си.
   Колко бързо можеш да опознаеш човек, само като го видиш с каква сграда ще допълни облика на града, то стигаха и думите които достигаха до ушите ми "Ей айде да си направим блока в студентски" или пък "Айде да напарвим Ориендъ и Плаза, и ще разлепим плакати из града". Как пък не се намери човек който да иска да направи "Строежа" или "Маската", или може би тези хора имаха повече креативност, ммммм не  , май просто имаха мозъчни клетки, които функцуонират и даваха идеи за полезни сгради и области в един бъдещ град.
   Е ще видим в края на седмицата какъв ще бъде Градът, дали ще има нещо зелено, или всичко ще бъде молове, автобуси и барове.....


.....to be continued

понеделник, 27 септември 2010 г.

Keine Lust




Просто букви, линии, цветове, реещи се в пространството, без никаква надежда да образуват дори една дума, фирма или  сиует. 

AВSOLUT Пловдив

 Пловдив. След като пресякохме 3 пъти Марица стигнахме  до центъра, въпреки липсата на каквито и да било указателни табели. И за  наша радост си намерихме веднага място да паркираме -  на ул. Павликенска (както вече имаме навика, хубавия навик, да помним името на улицата, където сме паркирали :))
Навън вали, запасени с якета и пуловер, слизаме с бойна готовност от колата. Но, о! каква изненада, колко е топло. Топла септемврийска вечер:) Запътваме се към предполагаемото място.... запасяваме се с карти и тръгваме към първата набелязана от нас точка. Но, каква изненада ни чака, разбира се няма никой. защо?  Защото имало няколко облачета и хората ги е  страх да не се намокрят. О, ужас! Нищо тръгваме по някаква друга уличка.... този път реших, че няма да си правя труда да разбирам къде се намирам, къде отивам, защо и какво ще правя там, нека другите  се оправят, аз ще се губя. Е не ми оставиха много време, в което да мога да се загубя, въпреки искреното ми желание..... Българската организация относно такива събития, все още я няма никаква.... нещо хванато от тук, друго от там, който както може да се оправя.... Разходихме се из уличките. Този град е прекрасен. Големи камъни, пясък, дъжд, пързаляш се, стари къщи, влага във въздуха, хиляди хора, успоредно с теб вървят на метър два, километър....  
Прожекция, масово местене на кола. Рецитал на чалга текстове, черешката на тортата, английските субтитри ....извратено нали, но това е нашата българска действителност. Искрено се надявам някой от зрителите да бил потребител на тази музика и да се  е почувствал ТЪП от този факт. Но колкото и да ми се иска, се съмнявам че тези хора въобще са знаели, какво се случва в момента в техния град и защо има толкова много хора по улиците.


След жалките ни опити да намерим работеща галерия, музей или някое интересно мероприятие, стигнахме до Найлона. Беше прекрасна стара дупка, с уникален уют и атмосфера. Хората вътре бяха редовни посетители, знаеха наизуст плейлистата и пееха с цяло гърло на песни, които чувах за първи път. Нямаше  пияни хлапета, подскачащи и бутащи се  за поредното парти в Строежа. Усмихната барманка, мента Пещера и страхотни картини. И може би за да изпъква още повече, някой беше  изтапанчил отсреща якото клубче, хората бяха натъпкани като сардини в него, стените му бяха прозрачни и имах чувството, че някой си прави бруталния социален експеримент с тези хора, наблудавайки ги през прозрачните стени, как се поклащат в ритъма на поредното хитче.... може би ги бяха сложили за наше забавление, докато пийваме да можем да наблюдаваме себеподобните си- любовни танци, звуци, ухажване, чифтосване.....истински зоопарк.
Преди да потеглим към мекото легло, се отбихме  през  прощалното парти за Нощта на музеите.  Надрусани, пияни и не знам какви още хора, в огромен склад, стълби, тухли, прозорци, зайче.  Все едно съм на ежегодното парти на ВИАС, но в доста по-голям мащаб и в изоставена сграда, която всеки момент може да се срути под краката ти.  Децибели, които озвучават 6 преки по-надолу. Скейтър крадящ буквите на  ABSOLUT …..Все пак се сдобих със сувенир, благодарение на количеството промили в кръвта на скейтъра.

Искам пак, искам нови градове, нови улици, чисти улици, чист въздух, чист дъжд, аромат на кислород, не на въглероден диоксид.

вторник, 27 април 2010 г.

Обичам те

Да разровиш прашния сандък, и да откриеш колко много се е напълнил за толкова кратко време и че пак се налага да го сменяш с по-голям, но нищо това е прекрасно- колкото повече, толкова повече ( хубаво е да следваш съветите на голямото лакомо мече:)) имаше  толкова много неща, от къде ли да почна, няма значение нали всико е там вътре сгушило се на топличко и чака  да му пратиш още едно "много" или "бу", за да станат още повече и да завладеят Италия, а пък после и целия  свят, разбира се отвреме на време  трябва да  ги храниш и с по мъничко шоколад, защото  те  са лакоми и искат да правят доста често АМ-АМ (все пак следват жълтото мече) , а кое е по-добре от едно гърненце  с мед, ама разбира се, че не са две, ами мнооооооооого гърненца с мед:) ( хъм, май ще отскоча за една бисквитка до шкафа...... или пък няколко)
..... (след запасяването).....
    4*365=1460..... хм малко множко  ще са ми този път, а и май няма  да ми стигнат оставащите няколко минути.....4*52=208... с това имам шанс ( но иска шпинка О:)).....4*12=48.......
   Обичам да слушам ударите на сърцето ти, пренасят ме в друга вселена, в която има просто едно небе, обсипано със звезди и една  голямо луна и аз съм там някъде, една мъчника звездичка сред многото, но това е моят дом, там в тишината и в необятната шир
  Обичам всяка твоя усмивка, целувка, всяко  гуш, всяко нацуп, всяко мрън, грух, миау, ам......всяко едно атомче, протонче, неутронче и електронче
   Обичам да се будя сгушена до теб, стига ми само и мисълта  за теб  всяка сутрин, за да се събуждам със светкащии очички
  Обичам всяко предизвикателство, което поставяш пред мен, всеки нов свят, който ми показваш, начина, по който събуждаш у мен желанието да искам още и още, да видя, да усетя всичко онова което е там  някъде,  да виждам съвършената красота на черно- белите картини, да усещам техните багри, тяхната пламенност, наситеност, да бъда човека, който извайваш от мен


Всичко, от което имам нужда е тук в сърцето ми

четвъртък, 8 април 2010 г.

Искам те!


Липсва ми. Ужасно много ми липсва. Но нищо не мога да променя. Единственото, което ми остана са спомените. Нежното ти докосване, невинното ти промъкване, големите ти жълти очи, които светеха като звездички на небето, Белезите по ръцете ми.

Искам пак да си играем, да усещам как впиваш зъби в кожата ми и после да ме гушваш с меките си лапички. Искам да ме чакаш зад вратата. Да ме будиш сутрин с досадното ти хлопане по вратата. Да скачаш в леглото ми, когато звънне часовникът. Да се излежаваш на масата. Да те гледам как спиш сладко сгушена на кълбо на ъгъла на леглото. 

Да те чувам как хрупаш в коридора. Да ме стоплиш , когато ми е студено. Да усещам как ме гъделичкаш с ушички. Да ме наблюдаваш от секцията, Да спиш сладко,сладко в гардероба, докато те търся из цялата къща, преобръщайки я с главата на долу. Да ми изяждаш кремкарамела.

понеделник, 22 март 2010 г.

Willkommen in der Wirklichkeit

В очакване на пролетта в Париж, малкото ти сърчице да изгори в пламъци,  да усетиш енергията на дулото, ситна пот капе по коляното, капе потта ти, топлата ти кръв, бензинът се смесва с виенската ти кръв,  изпарява се и последната капка вода от кожата ти,  причинява ти болка, но ти крещиш от удоволствие "Bestrafe Mich". Фантазия, енергия, гласове, тишина. Със сигурност ще кънтят  в главата ми поне месец огнени викове "Bang Bang, Du riechst so gut"

неделя, 14 март 2010 г.

Съботно сиво

  На днешния ден му имаше нещо. Мразя такива дни, монаваш някак........ транзитно през тях. Събуждаш се към 10, уж си се наспал ала нямаш желание за нищо. Мързи ме дори да гледам, пък да не говорим за нещо друго. Да седна  да уча, хм..... събота е, първо трябва да си почина после да свърша нещо за себе си, за което не съм имала време цялата седмица и чак след това.... но някак си тази сивота ме е погълнала. Да беше черно, щеше да е по-добре, поне щях да съм в лошо настроение, целият свят щеше да ми е крив, и щях да седна да чертая и да се ядосвам на малоумните преподаватели, ала  всичко ми е толкова апатично.
  Решавма да гледам филм, но след първите 20 минути се пренесям в страната на сънищата за следващите 2 часа. Ето това е точно  един от онези дни, в които нямам нито желание, нито сили за каквото и да било и само спя, спя, спя. Не обичам да спя през деня, след това пак се чувствам толкова мързеливо, даже повече от преди.
  Нищо скоро ще мине това денонощие и ще стане неделя сутрин и всичко ще бъде по цветно. Хм... нослето и коремчето ми подсказват, че е време да изпълня поне едно задължение за деня. Докато похапвам, обмислям все пак какво мога да свърша в оставащите часове от денонощието. Стрелките показват 20 часа.....май нямам особено голям избор към дейности...за това преминавма към следващия филм с надеждата този път да не заспя.....( да  бях заспала на този филм, щеше да бъде от голяма полза)...... не знам коя мозъчна клетка реши че трябва да гледам точно сега "Антихриста", но той тотално доуби и малкото атоми с желание у мен.
  Май ще е най-добре да се приспя с една приказка за Мечо Пух или някой класически крал с хубава принцеса и някое и друго драконче и да се надявам, че неделната сутрин ще ми донесе поне един цвят настроение :)

P.S.  няма ли да става топло и зелено, че да се събуждам от досадното чуруликане на птичките и ранните слънчеви лъчи проникнали през малките дупчици на щорите, за да мога да изхвърчам на секундата от къщи, за да не изпусна нито секунда от пролетното слънце, искам да си се препичам като гущерче на някоя пейка, докато похапвам сладолед и пийвам биричка!!!

четвъртък, 18 февруари 2010 г.

Канелени кексчета

 Всичко се случи миналата седмица, но днес докато правех канелени кексчета, унесена в аромата им се сетих!
   Що е туй елит, има ли го в България и кои са неговите представители....
 Ако направим малка ретроспекция, ще видим, че дама е била дума с  множество нюанси и аромати. Тя съдържа в себе си вкус, обноски, стил, образование. Докато желанията на днешните дами се приравняват с мъжкия портфейл, бил той на любовника или на тати. Един бройлер в птицефермата има повече класа, от която и да е натокана хубавица с рокля за 2000 и няколко кубика полимерен материал   [R2SiO], разположен толкова хармонично по цялото й тяло.

    Влизайки в някое от елитните заведения на София, моментално ще бъдеш поразен от мълния с отрицателна енергия. Ще видиш класическото перчене на квалерите с техните качества (пари), които никой друг не притежава, и как дамите кротко започват да кудкудякат около тях и да се чудят какво да клъвнат. Определено бих предпочела да гледам пияни метали в пого, отколото тази паплач от празни погледи, защото се чувствах като в черна стая без врати и прозорци, без капчица енергия и светлинка, вместо това бях заслепена от платинено русите сияния на бългаските дами. Тези особи имаха всичко, за това не искаха нищо от живота, те дори не можеха да се насладат на една песен, та те дори не си потропваха лекичко с крак под масата. Просто изливаха чаша след чаша отровни течности в телата си и след това си тръгваха доволни, че са отметнали и това задължение в списъка си.


  Най-тъжното от всичко е да видиш човек, който някога е бил от твоята страна, а сега е станал робовладелец в черната кутия. Попита ни какво търсят на такова място млади хора като нас, защото навремето, когато той е бил на нашите години е пиел бира и е свирел на китара в градинките......какво да кажа-  попаднах случайно там (и слава бого, че бях случайно, а не съм го избрала по собствено желание, защото иначе и аз щях да кудкудякам в хор с другите). И какво по дяволите го е накарало да загърби усмивките в живота, зелените пасбища и да започне да лее стоманобетонни гиганти??!
   Не, благодаря! Искам да си запазя усмивката, да съхранявам и развивам това, което е около мен, да рисувам поля с алени макове, а не различни нюнси на сивото. Искам около мен да звънтят ноти, а не монотонно ръмжене на двигател. Искам отсреща да ме посрещат с грейнали очи, а не полимерни устни с гнездо на главата.
 Но нека не си мислим, че и обикновения българин не е част от този кокошарник. Ако горепосочените са Легхорн, то другите ще са обикновен Нюхемпшир. Но всички си остават в курника. Защото единствената разлика между нюхемпшир и легхорна е това, че първия иска да стане като втория. Неговите желания и стремежи са се ограничили до това, че "ако имах тяхните пари, щях да мога да направя всичко". Да ама някой друг път! На секундата, в която минете в по лъскавия курник забравяте обещанията си. Вместо да мрънкат за това, което нямат, защо не раздвижат малко златните си перца и не се опитат да снесат някое златно  яйце, току виж се получило и нещо хубаво.


Понеже кексчетата ми се опекоха и вече миришат твърде хубаво, отивам да им се насладя качествено и да реша какво пиленце искам да си осиновя :)

неделя, 31 януари 2010 г.

Компрометирана изолация

Времето навън е толкова ужасно, навъсено, вали, -15. Но въпреки всичко бих изпитала такова удоволствие да изляза и да се насладя, да усетя как студът щипе бузките ми, как затъвам в снега, как ще напсувам трамвая за това, че не ме е изчакал.Но ще бъда навън. Вместо това задникът ми се е слял със стола, а мозъкът ми с учебника.
Спиш, учиш, ядеш, пак учиш, пак спиш и всичко това за цял шибан месец, при това два пъти в годината. Как смеят, да ми отнемат по два месеца от всяка година, кои са те, кой им е дал това право?????
Искам тялото ми да обменя топлина с околния свят, да има възможност да акумулира в себе си малко от студения януари, да оказва съпротивление на вятъра, а не да стои и да корозира на дивана между 4 ограждащи елемента.Искам да си недоспивам, защото съм била запленена от нощта, а не да имам мускулни схващания и да се чудя каква поза да заема, за да не ме боли дупето. Не искам да бъда в стационарен режим и да водя безсмислени спорове с г-н Учебник. Но явно порасналите ни преподаватели са забравили какво е било да си студент и да си отегчен от факта, че за 1 месец си заточен вкъщи да четеш и да четеш и да четеш, споменах ли че трябва да четеш.... и никой не си прави труда да разнообрази малко това посредствено предаване на информация, да внесе малка нотка наслада, да те накара да мислиш. Да, вярно че имам избор- да уча или да се забавлявам, но ако аз все пак искам да го знам "това", но не ми харесва факта, че ме принуждават да стане точно в рамките на тези 5 дни, тогава какво правя.... еми явно ще ходя да ям сладолед:)

Bon appétit!

неделя, 24 януари 2010 г.

like a Child

Навън е кучешки студ, а ти си се сгушил на топличко под юрганчето и не ти се мърда. Но докато стоиш мързеливо в легълцето си Слънчо вече е изгрял и стопля с лъчите си две врабчета, които се боричкат в снега. Чувам крясъците на малчуганите, които пак са се сдърпали за нещо и ми се иска и аз да изляза при тях, вместо да стоя и да се мръщя на времето, че било -15. Нормално зима е, а на нея това й е работата, за да можем после да се радваме на лятото.

Защо трябва да порастваме, да се затрупваме с грижи, отговорности и работа? Защо децата си играят на "големи", а "големите" не си играят на деца? Малкото момиченце ще разхожда плюшена играчка в количка, ще го храни с кюфтета от кал, момченцето ще бъде супер мен или полицай. Защо пък възрастният да не може да излезе в парка сприятели и да поиграят на криеница, нима светът ще свърши или ще спре да се върти. Колко по-лесно и по-щастливо би ни било, ако гледахме на ежедневните ни "грижи" с детската наивност, която сме имали навремето. Пишем си домашните колко се може по-бързо и излизаме навън да се целим със снежни топки, или пък се лакираме, докато гледаме някой сълзлив филм, или се изтягаме на канапето и четеш неделния вестник. Нека продължим да се радваме, когато ни купят сладолед, дори ако сме 30...40 или 50 години. Нима няма да ни носи същата наслада, която ние носил когато сме били на 5???? Нека ходим в зоопарка и да ядем захарен памук! Нека не приемаме ежедневието ни като грижа и задължение, нека бъде просто домашното, което трябва да напишем, за да научим нещо повече. И веднага след това да нахлузим шапката и ботушките и да излезем навън, без да ни интересува колко градуса и да се забавляваме, да тичаме, да се боричкаме, да плачем и след две секунди да можем да се смеем. Винаги ще намериш с какво ще се забавляваш, без значение колко домашни имаш, колко градуса е навън и винаги ще си усмихнат и лъчезарен. Щом децата не се страхуват от нищо, защо ние трябва? Нима отговорността, която носиш като дете и като "голям" е различна. Не мисля така. Просто "големите" не могат да гледат с детската усмивка на света или по-скоро ги е страх, че ако продължат да бъдат деца, няма да "успеят в живота". Пълни глупости. Каква е разликата дали ще си купиш апартамент или ще си построиш къщичка на дървото. Това е нагласата и как ще погледнем на света. Докато строиш къщичката и мъкнеш дървета, пирони, счупени радиатори, ще се забавляваш с приятелите си и накрая ще седнете доволни от свършената работа заедно и ще ядете лешници. А апартамента ще си купил преми навайки през хиляди препятствия- цена, тъпи секретарки, майстори и още хиляди безсмислени неща. Защо да правим света розов, когато той е син, зелен, жълт, бял.....

Е стига съм разтягала локуми, мисля че ви стига основната идея:) един поздрав и хайде навън:)

вторник, 19 януари 2010 г.

Какво да се прави цветята са доста противоречиви

Макар да не вярвам в новите неща и новото начало, реших да направя един кратък разбор на изминалат 2009 година. И нека започна цитирайки Вал, защото нейното въодушевление ме зареди с положителни електрончета: “Обичам всяка нова година, защото е начало на нещо ново. Но аз обичам всеки първи ден на седмицата, всеки нов ден, бих обичала и всеки първи час на денонощието, но понякога спя по това време :)” И въпреки че не смятам новата година за нещо по-специално от всеки нов ден, по-скоро за мен основополагащи са определени моменти и случки от изминалат година, но реших че мога да обединя “новото начало” в първата минута на 2010. И така реших, че всичко трявба да бъде написано в нов тефтер на нова първа страница. За съжаление нямах такъв и се роди идеята да се възползвам от облагите, които ми предлага интернет пространството.
Ето вече сме стъпили и с двата крака в новата 2010 година! Но нека се върнем назад, когато бе 1 януари 2009, за да стигна и до това кое, как и защо мога да нарека ховата година като едно ново начало (само да изкажа възражението на моето Аз към думичката "НОВО". То не я обича! То гради върху старите неща, надгражда, а не събаря и не почва наново.) Бих казала, че изминалата година ме научи на доста неща, порастнах доста. Всичко бе въпрос на усещане, едно чувсто, един трепет! Случиха ми се хиляди неща, голяма част, от които може би сама предизвиквах и подмамвах. Но това бе повлияно от по-висша сила, а именно чувството, което притежава всяко живо същество- ДА ТЪРСИШ И ДА НАМИРАШ. Да отркиеш себе си, да намериш отговора или по-скоро въпросите. Ураган от чувства, въпроси и отговори бушуваше в мен, скобички се отваряха и затваряха, умножаваха се, деляха се, но винаги оставаха интегрирани в моята дефиниционна област. Разумът и сърцето доста често влизаха в дуел, спореха разгорещено. И доста често и двамата бяха прави, просто в точния момент едното не е имало точния материал, за да разбере/усети другото. Но сега след всички изпитания поставили едино към друг, те успяха да изградят една стабилна основа на тяхното общо съжителство. Повечето неща, които са им се случвали до сега са били всички необходими съставки, за да образуват най-доброто свързващо вещество, за да може основите да бъдат устойчиви на по-нататъшни външни (кинематични,силови или температурни) или вътрешни въздействия (съжалявам, професионално изкривяване:)). Но мога да бъда щастлива, защото смятам че целия този подбор на материали, процеса на селектиране, експериментиране, анализиране ми отне доста малко време и вече приключи:))) Някой може цял живот да се лута по магазините и пак да не знае какво всъщност търси. Вече знам, че това е бил най-правилни избор за съставките ми, някак вътрешното ми чувство само си ги е намерило и взело. Но в един момент вече не можех да се осланям само на вътрешните ми колелца, които сами си знаят работата. Аз исках да знам кое копченце за какво е, какво ще стане, ако натисна синьото, ами червеното, а зеленото, а всички едновременно. Трябваше да знам! Исках да съзнавам как се движи всеки един неврон от тялото ми, кои мускулчета задвижват усмивката ми, кое ще ме вдъхновява да продължавам да чертая проекта на живота ми. Но след близо една година аз разбрах!
Беше прекрасна юнска утрин! Няма значение коя точно, а и не помня коя е била... важното е, че бе прекрасна!Слънцето, леко закачливо ме събуди с топлите си прегръдки и ми се усмихна. Каза: “Добро утро, мило Цвете.” И Цветето се пробуди с прозяваща усмивка, разтърка венчелистчетата си и каза:”Добро утро, Слънчо!” В този прекрасен миг то усети трепета на новия ден, разбра че от тук насетне ще гледа по малко по-различен ъгъл на света. Важното бе, че то се почувства едно цяло със заобикалящия го свят, вече бе завършено. Усещаше всяко едно листенце по себе си, всяка тичинка, всяка една прашинка от цветния си прашец. В същия миг, то усети леко гъделичкане по стъбълцето и веднага си спомни. Това бе неговото Бубулече, което всяка сутрин се грижеше Цветето да сияе! Грижише се всяко венчелистче и чашелистче да си бъде на мястото. То бе неговото слънце, което го топлеше през дългите и студени зимни нощи, което го къпеше в росните капки през горещото лятото. В този единствен миг, толкова кратък и толкова съвършен, Цветето почувства как в него се събира цялото щастие на света и му дава вълшебна пръчица! Това бе липсващата пръчица, с която то да може да разбърка съставките. И това бе всичко, което търсеше. То сияеше от радост и заслепяваше дори големия Слънчо. Разбра, че всяка животинка е нужно да стигне до този ден и да събуди цялата тази енергия в себе си, за да може света да продължи напред.
От този момент нататък, аз знаех и нямах нужда от нищо повече, не търсех вече нищо друго. Бях намерила здрава основа, върху която да излея фундаментите, за да мога от тук нататък да градя нагоре и само нагоре, без да пада.
И сега докато пиша всичко това, осъзнах кога се бе зародило желанието да получана всяка цена отговор на всичко. Даааа, точно там, в моята любима Италияяяяяя :)))) Там нещо бе докоснало душата ми и бе накарало някакви камбанки да почнат да трептят лекичко. И неустено бяха предали вибрациите си на всички останли пружинки и струнички. Вече бяха будни, и никога не ще заспят. И не трябва, не искам. Този нов свят някак неустено и леко небрежно бе навлязал под кожата ми и ме бе накарал да мечтая, така както само любовта може да вдъхновява. Любовта в най-чистата си и истинска форма, тази която няма обяснение, а просто я чувстваш и поемаш дълбоко със сетивата си и всички въпроси и отговори се съдържат в самата нея. Любовта към новото и непознатото, към новите светове и приятели. Любовта към черния шоколад, който се разтапя бавно по езика ти. Любовта към мекото и топло легълце, към твоето вкъщи, в което да се сгушиш и да заспиш сладко, сладко. Любовта към мама и тати, и всички твои луди и така досадни понякога роднини, които колкото и да те дразнят на моменти, винаги ще те накарт да се усмихнеш. Любовта към слънцето и луната, към летния дъжд, тихия вятър и соленото море, към студените снежинки, които се топят върху езика ти. И разбира се, любовта към онова същество, което събира целата ти любов в себе си и даже още повече, което пробужда нови усещания в теб, показва ти нови светове, в които ти се влюбваш, и което ти дава цялата своя нестихваща обич с всеки изминал ден.
Как да не го обичаш този прекрасен звяр, с малките си антенки, с буболечещия поглед, със звънкия му смях, когато невинно го гъделичкаш, с топлите му прегръдки, с нежните му целувки, и с голямото му сърце.... Да точно това сърце ме учи как да обичам, да обичам живота, да обичам всяка малка животника, всяка тревичка, всяка капка дъжд. То ми показва, че винаги може още и още, по-силно и по-високо. И това е всичко, една мъчника светлинка, която става все по-голяма с всяка една усмивка, една милувка, една добра дума. И всичко това благодарение на едно малко сърчице, което тупти тъй усилено вътре в теб и ти дава сили за всеки нов ден. Благодарение на него можеш да изкрещиш точно тук, можеш да крещиш всеки ден и пред целия свят: Обичам те!

Чупливи неща


"Обичам нещата да са оформени като история.
Действителността обаче не е оформена като история и изблиците на необичайното в живота ни също не приличат на история. Те не свършват по напълно задоволителен начин. Припомнянето на странното е като да разкажеш сън: можеш да предадеш събитията в съня, но не и насителите го емоции, нито начина, по който той оцветява целия ти ден."