сряда, 21 декември 2011 г.

Kérity la maison des contes

Продължавам на детска тематика :)  всички те (книги,филмчета) са толкова прекрасни, че няма как да не искаш и още и още от тях., и защото  след като няма сняг,който да  пробуди коледното  ми настроение, то има достатъчно  приказки , които да ме  вдъхновяват и благодарение, на които tous les enfants dans le monde  pourrait continuer à rêver. 

Ce n'est pas parce que c'est inventé que ça n'existe pas !

PS:още едно загалваие  в списъка-" Това трябва да гледа всяко хлапе"!

петък, 16 декември 2011 г.

Времето е живот. А животът живее в сърцето.

Снимки: cwet4e ©
  Обичам детските приказки. Обичам и някой да ми ги чете по всяко време, но най-обичам вечер за лека нощ, тогава сънят ти настъпва  тъй леко и прималиво и заспиваш унесен в свят с принцове, принцеси, джуджета, охлюви, мечета, зайчета и още нещо :)
Снимки: cwet4e ©
Снимки: cwet4e ©


  Отдавна не бях чела детска книжка. А тази още от първите редове  ме сграбчи и ме напъха в един прекрасен пъстро- цветен свят, света на мечтите, на въобра-жението, където няма граници и можеш да отидеш на всякъде. Едно дете, не трябва  да спира да чете детски книжки дори да е на 108 години, защото няма по-хубав начин  да се усмихнеш, няма по-добър уред да тренираш въображението си и да се чувстваш щастлив. Мъглата навън вече не бешe  гадна, задушна и зловеща, а беше  един вкусен захарен памук, който исках да изям.
Снимки: cwet4e ©
   Благодаря на Деси, че ми поръча да й купя "от онези детски книжки, яките"(каквото и да значеше, мисля че го усетих доста добре). Не ми каза  заглавие, аз трябваше да избера. И както с повече неща, и сега  се оставих на онова специлано нещо, което само  ще ми проговори,  за да го взема. На първия щанд се запознах с Мечето Падингтън, което идваше от Тъмно Перу и стои само на Лондонската  гара само с бурканче мармалад. Е това ми стигаше, за да ми светне голямата лампичка под името на Мечо Мишков и г-ца Василевна :) ( Има си поредица:) чакам да  я прочета след като Мечо Мишков и се наслади)
И така продължих своето търсене на приказки за Голямото Деси. След като купих няколко не точно приказки за Голямото Цвете, попаднах на щанда на издателство "Дамян Яков". И вече исках да им изкупя всички книжки. Кориците им до една бяха напарвени с любов и предизвикваха въображението ми да започне  да рисува нови светове. Е избрах само две за моето пораснало Деси.
   Първата  я взех само по името- защото на скоро разбрах, че е любимата на Иренка и  си казах, е значи ще да е нещо щуро :)
Снимки: cwet4e ©
    Втората, беше на познат и любим мой автор, а на гърба й пишеше:  "Това е книга усмивка.....Студенти отлитат за древен Рим...." Тези няколко думи  ми стигаха, за да я взема на секундата.

Снимки: cwet4e ©
  И така реших че преди да стигнат до Деси, трябва да ги прочета. За това не си губих много много времето, още на следващия ден награбих Момо. Още от първите редове вече бях забравила, че съм изморена, че ми се спи, че имам да уча. Вече бях там в амфитеатъра и исках и аз да играя с Момо. Това не е книжка само за деца, това е книга, която всеки трябва да има  и да е чел и да препрочитат, когато сивотата го обвземе, за да си припомни колко хубаво е да се усмихне човек и да направи нещо с любов.

 Ще ви даря само с няколко цитата, защото смятам, че няма нужда от какъвто и да било коментар, това е история, която трябва да се прочете, защото " Времето е живот. А животът живее в сърцето."

"- Виждаш ли, Момо- казваше й той например,- ето как е: понякога имаш една много дълга улица пред себе си.Мислиш си- тя е толкова ужасно дълга, че никога няма да можеш да я пометеш
Снимки: cwet4e ©
  Той помълча известно време с поглед, вперен пред себе си, след което продължаваше:
- А после започваш да бързаш. И бързаш все повече и повече. Всеки път, когато дигнеш глава , виждаш, че улицата, проснала се пред тебе, въобще не  намалява. И ти се напрягаш  все повече и повече, обзема те страх и накаря оставаш без дъх и не можеш повече. А улицата лежи пред тебе. Така не бива да се прави.
Известно време той прекара в размисъл. След това отново заговори:
-Никога не бива  да се мисли за цялата улица наведнъж, разбираш ли? Трябва да се мсили само за следващата крачка, за следващия въздъх, за следващия замах с метлата. И винаги само за следващия.
Той пак се псря и се замисли, преди да добави:
- Тогава  ти доставя радост. Това е важно, защото тогава добре вършиш работата си.  Така би трябвало да бъди"

Снимки: cwet4e ©
"Тъй че те вече  не можеха да празнуват истински празниците - нито радостни, нито серизони. Мечтането за тях бе почти престъпление. Най-малко обаче можеха да понасят тишината. Тогава  ги нападаше  страх, понеже предусещаха какво всъщност става  с живота им. Именно затова, заплашеш ли ги тишина, те винаги всигаха шум. Но този шум  естествено не бешще радостен като шума на едно детско игрище, а гневен и сърдит и от ден на ден изпълваше големия град все повече и повече.
Дали някой вършеше работата си с удоволсвие, или правеше нещо с любов, не бе важно, напарвотив, това само му губеше времето."

Снимки: cwet4e ©
Лека нощ, мили деца
  Пожелавам ви сладки и пъстроцветни сънища :)










петък, 2 декември 2011 г.

Živi Život in Mein Land

Обичам красивите хора, красивите идеи, чаровните усмивките. Но не заради външната им красота, а онази специална нотка, която крият в себе си и която поражда трепетни емоции и остава сладък привкус в устата ми.  

 Последните седмици бяха наситени с толкова аромати, звуци, емоции, картини, че е трудно човек да ги опише само с думи.
     
   Лятото вече си отиде, но пък дойде есента във своите прекрасни цветове, с които да ни стопля. И наистина когато видя тротоара целия отрупан в червено-жълто-оранжеви листа, забравям че е +/-2-3 градуса и усмивката ми се връща на лицето и продължавам с бодра походка.
Снимки: Личен архив ©
  Няма нищо по-хубаво от споделените емоции- и както казва Мечо Пух- "Има само едно нещо, което е по-хубаво от гърненце с мед..... и това са две гърненца с мед". 
   
   Обичам домашните партита- можеш да се видиш с хората, да хапнеш разни вкусотийки, ако има желаещи винаги има стая, в която да пораздвижиш краченца, има пийнийе на корем и вечерта( или сутринта) винаги завършва с някоя забавна игра, от която разбираш, че най-бързото животно е заекът ;) (или  в краен случай старите, но изпитаните филми).

   Обичам новите неща- да пътуваш из нови земи, да срещаш нови приятели, да откриваш нови страни от себе си. И когато всичко това е споделено с някой стар приятел е още по-хубаво.
Загреб наистина ме плени, и зае едно специално място в сърцето ми. Може би е от есенните цветове, но аз ще си вярвам докато не отида пак ( през пролетта, и лятото и зимата- за  да съм сигурна:) ) но този град беше вълшебен. Приличаше ми на златната среда между Изтока и Запада. И някак си недостатъците на балканските и западните страни го нямаше, или изглеждаха чаровно забавни- Добре поддържаните стари сгради, големите площади, кокетните малки улички със стари къщи приятно съчетани с типично балканските навици- да се возим с едно билетче цял ден в градския транспорт, да не си платим паркинга.
        
Снимки: Личен архив ©
    Обичам да се разхождам сама из непознатите места, с фотоапарата в ръка и горещ чай, без да следа картата. Хващам произволна уличка и тръгвам. Часът е 8:30 и няма досадни туристи, само забързани граждани, тръгващи за работа. На една лекция по фотография бе поставен въпросът: " Какво гледа и какво вижда един турист?" Е аз не обичам да бъда  турист в традициония смисъл на думата, обичам  да изследвам както чуждите улици, така и софийските. Познавам толкова хора, които са туристи в собствените си градове- погледът им не стига по далеч от  вкъщи (хотела)-магазина(ресторанта)-дискотеката(центъра). Докато се разхождах сама из загребските улички, безцелно- с една единствена цел да опозная ежедневието на този град, научих много повече, от който и да било турист, който е посетил "забележителностите". В последствие като разгледах джобния гид в хостела, открих на колко места от него съм попаднала случайно. Когато сам откриеш тези стари-паметници, напомнящи за нещо от миналото на града, някак си придобиват друг чар и остават друг отпечатък в съзнанието, който няма да подмина с мисълта "оф, пак ли паметник", а ще си спомня "ей там се загубих и попаднах на тази прекрасна сграда", и когато попаднеш случайно на надпис върху улична лампа, скрит под розови цветчета, гласящ ivi Život"(Изживей живота) -това стига усмивката ми  да не слиза  от лицето през следващите няколко дни.

  Обичам да търся красивите неща, онези които да те накарат да се усмихнеш, дори в най-гадния ден, когато си много изморен, целия  свят ти е крив и искаш да се прибереш и да умреш в леглото. А когато си на ново място няма как да си губя времето с отрицателните му страни. Винаги ще видя първо  шантавото момиче със сините очи, което седи на пейката, вместо 10-тината натокани загребски мадами, които са изглеждали покъртително. За мен, по-лесното винаги е било да махна с ръка, да си кажа "Не ми пука!" и да си лепна усмивката на лицето, да изтрия малките бръчици на челото ми и да си пусна "Walking on Sunshine". Мърморенето, оплакването от ежедневни глупости ме натоварва страшно много. Добре изпуснах трамвая, голяма работа ще закъснея с още 10 минути, тъкмо ще чуя още 2 песни :)
    
   
   Малко са хората, с които наистина се чувствам удобно да изследвам непознати места и определено, човек внимателно трябва да подбира съпътешествениците си, за да се получи максимално запомнящо се приключение. 

Снимки: Личен архив ©
  Обичам да ходя пеша (освен ако не става дума за Берлин), така откривам малките закътани местенца, където можеш да се насладиш на чаша горещ шоколад, вкусна пица накрак и да не губиш време в седене по кафенета и пивници. Но дори когато няма навити да изцедим до последно силите от крачетата си, докато трамбоваме пеша из уличките, винаги мога да си хвана фотоапарата и да се загубя в търсене на кисело мляко. Откриваш плюсовете на това да се разхождаш сам в непознатия град:
  Не се съобразяваш с чуждото темпо на ходене/гледане. Всяка крачка е точно отмерена и с темпото, което на теб ти харесва
  + Не трябва да бързаш със снимките си. Мога да "изгубя"  и един час в търсене на ъгъла, който на мен  ми харесва:)
  + Нямам крайна цел, не трябва да бързам да посетя поредния музей, църква или.... а просто се лутам безцелно и попивам всяка частица от ежедневието на града.
Снимки: Личен архив ©
  + Мога да се загубя, без да стресирам другите че не знаем къде се намираме. Имам достатъчно време да се загубя, да намеря вкусни кроасанчета, да си поиграя с куче, да си поговоря с непознатия дядо, който да ме покани да разгледам невероятния двор на ....( така и не разбрах каква галерия е точно това, но беше затворена) и накрая да се върна в горе долу позната изходна точка.
  Да се запознаеш с ритъма на един град, онзи ритъм, в който се движат всичките му обитатели от понеделник до петък- кога излизат за работа, как са облечени, къде закусват, обядват, как бързат да не закъснеят, е сто пъти по-вълнуващ, от който и да било туристически обект.
 Но след 6 часово обикаляне, карчетата ми бяха доволни, че си почиваха, докато стомахчето ми се наслаждаваше на домашната паста със сосче от четири вида сиренца - нека италианската седмица започне сега!

Но както всяко хубаво нещо, когато бъде споделено споне още един чифт крачета, които обичат да щурмуват по паважа и да се ровят в есенните листа, тогава и бирата пред Народния театър в Загреб е сладка колкото тази пред софийския:)

 И преди да продължа на италианска вълна, леко отклонени към по-северна страна. Поредният концерт на Рамщайн- беше просто идеалния завършек на деня. И определно след него нямах нужда, нито пък имах силите, да правя каквото и да било. За пореден път успяха да влеят в мен колосално количество бензин, за да имам енергията да подскачам два часа.  В момента, в който спуснаха металното скеле над главата ми и видях черните кубинки да минават  осъзнах, че те са ей там на една ръка разстояние, на една миниатюрна сцена и разбрах защо проклетите немци им изкупуват билетите като топъл хляб още в първия ден. Колко е яко да усещаш как огъня изгаря лицето ти и как публиката те понася в ритъма на песента. (И все пак както концерта в Белградска Арена си остава номер 1 в сърцето ми,  така и сръбската публика  е най-завладяващата- благодарение на нея разбрах за съществуването на много мускулни групи в тялото ми :D.Следваща дестинация обмислям да бъда на родна-немска земя)
     И така посрещнах Загреб на залез и го изпратих по изгрев, загубена в мъглата, седнала на пейка и наслаждаваща се на вкусен кроасан с шоколад и чаша чай. 

Снимки: Личен архив ©
Пътешествието ми продължи в София с италианските Manuale d'amоre които ме въведоха в таз годишната Киномания и преминаха през опасните анализи на Фройд, вкусно гарнирани с шоколадови уроци, чаша шампанско, бурна вечер в италиански ресторант и завърши с  не толкова Меланхолична история за африкански котета.
 По някакъв странен начин, колкото и да нямат нищо общо един с друг филмите, които гледах, в съзнанието ми изплува въпросът за простичките определения на любовта и щастието. В екстремни моменти се налга да поставиш на кантар това, което имаш и това, което искаш да имаш. В кой момент, можеш да се откажеш от всичко постигнато, за да се гмурнеш в непознатото със зелен крокодил и кога трябва да защитаваш с зъби и нокти най-ценното за теб. И някак темата за любовта ме преследваше и на гореспоменатата лекция за фотография и нямаше как да я изхвърля с лека ръка от съзнанието си. На лекцията представиха отговорите от запитване сред прозволно избрани хора- какво за тях значи Любов и какво - Щастие. Имаше доста прагматични отговори, но имаше и доста....естествени. Това което си спомням беше отговорът на една бивша наркоманка- "За мен щастието е да мога сутрин да се събудя и да изпия чашата горещо кафе, без да чувствам нуждата от дрога" За всеки човек дрога може да бъде различно нещо- било то кокаин, трева, кафе, шоколад, секс, власт, пари.... Когато се откажеш от своята дрога, можеш да се почувстваш истински свободен и щастлив и да се насладиш на своята чаша кафе.
Снимки: Личен архив ©