петък, 2 декември 2011 г.

Živi Život in Mein Land

Обичам красивите хора, красивите идеи, чаровните усмивките. Но не заради външната им красота, а онази специална нотка, която крият в себе си и която поражда трепетни емоции и остава сладък привкус в устата ми.  

 Последните седмици бяха наситени с толкова аромати, звуци, емоции, картини, че е трудно човек да ги опише само с думи.
     
   Лятото вече си отиде, но пък дойде есента във своите прекрасни цветове, с които да ни стопля. И наистина когато видя тротоара целия отрупан в червено-жълто-оранжеви листа, забравям че е +/-2-3 градуса и усмивката ми се връща на лицето и продължавам с бодра походка.
Снимки: Личен архив ©
  Няма нищо по-хубаво от споделените емоции- и както казва Мечо Пух- "Има само едно нещо, което е по-хубаво от гърненце с мед..... и това са две гърненца с мед". 
   
   Обичам домашните партита- можеш да се видиш с хората, да хапнеш разни вкусотийки, ако има желаещи винаги има стая, в която да пораздвижиш краченца, има пийнийе на корем и вечерта( или сутринта) винаги завършва с някоя забавна игра, от която разбираш, че най-бързото животно е заекът ;) (или  в краен случай старите, но изпитаните филми).

   Обичам новите неща- да пътуваш из нови земи, да срещаш нови приятели, да откриваш нови страни от себе си. И когато всичко това е споделено с някой стар приятел е още по-хубаво.
Загреб наистина ме плени, и зае едно специално място в сърцето ми. Може би е от есенните цветове, но аз ще си вярвам докато не отида пак ( през пролетта, и лятото и зимата- за  да съм сигурна:) ) но този град беше вълшебен. Приличаше ми на златната среда между Изтока и Запада. И някак си недостатъците на балканските и западните страни го нямаше, или изглеждаха чаровно забавни- Добре поддържаните стари сгради, големите площади, кокетните малки улички със стари къщи приятно съчетани с типично балканските навици- да се возим с едно билетче цял ден в градския транспорт, да не си платим паркинга.
        
Снимки: Личен архив ©
    Обичам да се разхождам сама из непознатите места, с фотоапарата в ръка и горещ чай, без да следа картата. Хващам произволна уличка и тръгвам. Часът е 8:30 и няма досадни туристи, само забързани граждани, тръгващи за работа. На една лекция по фотография бе поставен въпросът: " Какво гледа и какво вижда един турист?" Е аз не обичам да бъда  турист в традициония смисъл на думата, обичам  да изследвам както чуждите улици, така и софийските. Познавам толкова хора, които са туристи в собствените си градове- погледът им не стига по далеч от  вкъщи (хотела)-магазина(ресторанта)-дискотеката(центъра). Докато се разхождах сама из загребските улички, безцелно- с една единствена цел да опозная ежедневието на този град, научих много повече, от който и да било турист, който е посетил "забележителностите". В последствие като разгледах джобния гид в хостела, открих на колко места от него съм попаднала случайно. Когато сам откриеш тези стари-паметници, напомнящи за нещо от миналото на града, някак си придобиват друг чар и остават друг отпечатък в съзнанието, който няма да подмина с мисълта "оф, пак ли паметник", а ще си спомня "ей там се загубих и попаднах на тази прекрасна сграда", и когато попаднеш случайно на надпис върху улична лампа, скрит под розови цветчета, гласящ ivi Život"(Изживей живота) -това стига усмивката ми  да не слиза  от лицето през следващите няколко дни.

  Обичам да търся красивите неща, онези които да те накарат да се усмихнеш, дори в най-гадния ден, когато си много изморен, целия  свят ти е крив и искаш да се прибереш и да умреш в леглото. А когато си на ново място няма как да си губя времето с отрицателните му страни. Винаги ще видя първо  шантавото момиче със сините очи, което седи на пейката, вместо 10-тината натокани загребски мадами, които са изглеждали покъртително. За мен, по-лесното винаги е било да махна с ръка, да си кажа "Не ми пука!" и да си лепна усмивката на лицето, да изтрия малките бръчици на челото ми и да си пусна "Walking on Sunshine". Мърморенето, оплакването от ежедневни глупости ме натоварва страшно много. Добре изпуснах трамвая, голяма работа ще закъснея с още 10 минути, тъкмо ще чуя още 2 песни :)
    
   
   Малко са хората, с които наистина се чувствам удобно да изследвам непознати места и определено, човек внимателно трябва да подбира съпътешествениците си, за да се получи максимално запомнящо се приключение. 

Снимки: Личен архив ©
  Обичам да ходя пеша (освен ако не става дума за Берлин), така откривам малките закътани местенца, където можеш да се насладиш на чаша горещ шоколад, вкусна пица накрак и да не губиш време в седене по кафенета и пивници. Но дори когато няма навити да изцедим до последно силите от крачетата си, докато трамбоваме пеша из уличките, винаги мога да си хвана фотоапарата и да се загубя в търсене на кисело мляко. Откриваш плюсовете на това да се разхождаш сам в непознатия град:
  Не се съобразяваш с чуждото темпо на ходене/гледане. Всяка крачка е точно отмерена и с темпото, което на теб ти харесва
  + Не трябва да бързаш със снимките си. Мога да "изгубя"  и един час в търсене на ъгъла, който на мен  ми харесва:)
  + Нямам крайна цел, не трябва да бързам да посетя поредния музей, църква или.... а просто се лутам безцелно и попивам всяка частица от ежедневието на града.
Снимки: Личен архив ©
  + Мога да се загубя, без да стресирам другите че не знаем къде се намираме. Имам достатъчно време да се загубя, да намеря вкусни кроасанчета, да си поиграя с куче, да си поговоря с непознатия дядо, който да ме покани да разгледам невероятния двор на ....( така и не разбрах каква галерия е точно това, но беше затворена) и накрая да се върна в горе долу позната изходна точка.
  Да се запознаеш с ритъма на един град, онзи ритъм, в който се движат всичките му обитатели от понеделник до петък- кога излизат за работа, как са облечени, къде закусват, обядват, как бързат да не закъснеят, е сто пъти по-вълнуващ, от който и да било туристически обект.
 Но след 6 часово обикаляне, карчетата ми бяха доволни, че си почиваха, докато стомахчето ми се наслаждаваше на домашната паста със сосче от четири вида сиренца - нека италианската седмица започне сега!

Но както всяко хубаво нещо, когато бъде споделено споне още един чифт крачета, които обичат да щурмуват по паважа и да се ровят в есенните листа, тогава и бирата пред Народния театър в Загреб е сладка колкото тази пред софийския:)

 И преди да продължа на италианска вълна, леко отклонени към по-северна страна. Поредният концерт на Рамщайн- беше просто идеалния завършек на деня. И определно след него нямах нужда, нито пък имах силите, да правя каквото и да било. За пореден път успяха да влеят в мен колосално количество бензин, за да имам енергията да подскачам два часа.  В момента, в който спуснаха металното скеле над главата ми и видях черните кубинки да минават  осъзнах, че те са ей там на една ръка разстояние, на една миниатюрна сцена и разбрах защо проклетите немци им изкупуват билетите като топъл хляб още в първия ден. Колко е яко да усещаш как огъня изгаря лицето ти и как публиката те понася в ритъма на песента. (И все пак както концерта в Белградска Арена си остава номер 1 в сърцето ми,  така и сръбската публика  е най-завладяващата- благодарение на нея разбрах за съществуването на много мускулни групи в тялото ми :D.Следваща дестинация обмислям да бъда на родна-немска земя)
     И така посрещнах Загреб на залез и го изпратих по изгрев, загубена в мъглата, седнала на пейка и наслаждаваща се на вкусен кроасан с шоколад и чаша чай. 

Снимки: Личен архив ©
Пътешествието ми продължи в София с италианските Manuale d'amоre които ме въведоха в таз годишната Киномания и преминаха през опасните анализи на Фройд, вкусно гарнирани с шоколадови уроци, чаша шампанско, бурна вечер в италиански ресторант и завърши с  не толкова Меланхолична история за африкански котета.
 По някакъв странен начин, колкото и да нямат нищо общо един с друг филмите, които гледах, в съзнанието ми изплува въпросът за простичките определения на любовта и щастието. В екстремни моменти се налга да поставиш на кантар това, което имаш и това, което искаш да имаш. В кой момент, можеш да се откажеш от всичко постигнато, за да се гмурнеш в непознатото със зелен крокодил и кога трябва да защитаваш с зъби и нокти най-ценното за теб. И някак темата за любовта ме преследваше и на гореспоменатата лекция за фотография и нямаше как да я изхвърля с лека ръка от съзнанието си. На лекцията представиха отговорите от запитване сред прозволно избрани хора- какво за тях значи Любов и какво - Щастие. Имаше доста прагматични отговори, но имаше и доста....естествени. Това което си спомням беше отговорът на една бивша наркоманка- "За мен щастието е да мога сутрин да се събудя и да изпия чашата горещо кафе, без да чувствам нуждата от дрога" За всеки човек дрога може да бъде различно нещо- било то кокаин, трева, кафе, шоколад, секс, власт, пари.... Когато се откажеш от своята дрога, можеш да се почувстваш истински свободен и щастлив и да се насладиш на своята чаша кафе.
Снимки: Личен архив ©

2 коментара:

  1. Ох, Цвети! Най-накрая имах време да изчета целия ти пъте/мислопис и е наистина очарователен.

    Това е начинът да видиш най-много от всичко- да усетиш нещата без да ги насилваш. Да ги оставиш те да те примамят, променят, очароват. Да хвана слушалките и фотоапарата и да се изгубя сама в непознатия град- едно от най-любимите усещания на света.

    Малка препоръка: пробвай и Берлин изцяло пеша. Ще се чувстваш пребита на края на всеки ден, но ще видиш толкова много яки (нееемски <3) неща, че никога няма да съжаляваш. Дори да не си усещаш 3/4 от крайниците в последствие :))

    ОтговорИзтриване
  2. оооо определено не си чувствах и 4/4 от крайниците, въпреки използването на a/u/e и не знам си какво още bahn-ите, но до Потсдам нямаше как с кракомобила да стигнем :D
    тази година, смятам да се отдам на загубване в случайни квартали, да видя в кой момент ще стигна до нещо познато :D

    ОтговорИзтриване