четвъртък, 22 ноември 2012 г.

Nocturne

Вървя към топлото легло и меката възглавница, а колкото повече се приближавам, толкова по-бавно започвам да крача. Искам да продължавам да вървя. Има нещо хипнотизиращо в това да чуваш собствените си стъпки, токовете в паважа, светлината на уличните лапми, която се процежда през мъглата. Тишината се нарушава от някоя и друга минаваща кола, но тя е просто още един детайл към общата картина. Не искам да се прибирам, искам да остана в  безвремието на мълчаливата нощ. Да остана в нейното спокойствие. Да се наслаждавам à la musique pour la nuit.


неделя, 18 ноември 2012 г.

Search, jump, fly




 Не искам да изричам мислите си на глас, страх ме е да ги чуя. Страх ме е дори да си ги помисля. Опитвам  се  да избягам от самата себе си. Опитвам се да си наложа изкуствено други важни неща, заобикаляйки същността. Отлагам го за утре. В момента нямам  време да мисля точно за това и си слагам бележка,  че ще го свърша в събота, но прекрасно знам, че и тогава ще намеря по-важен проблем,  чието  решение не търпи отлагане.

  Искаше ми се  да сложа някакъв  край, или пък начало. По-скоро е начало. Но не ми харесва как завършва предходната история. Не знам как да я използвам. Не съм сигурна, дали  я искам, дали ми трябва, дали съм я искала. Това с пускането по течението май не винаги е добра идея. Хващайки първият възможен път, без да се замисля до къде  бих искала  да  стигна в краят му, няма как да ме отведе до реализация  на една мечта. Мечти, май ме е било страх да  мечтая за големите неща, за нещата, които не знам как да  ги постигна. Дори не мога да се оправдая пред себе си, че съм била малка и не съм разбирала. Защото това съм го осъзнала отдавна, но не исках да го приема, избягвах много елегантно разговорите със  себе си, избягвах да си задавам въпроси, избягвах да търся  отговори, избягвах да рискувам.

  Не знам дали съм била  искрена в желанията си, как да бъда по детски непринудена в играта, как да изляза от погрешните истини, в които са ме забъркали обстоятелствата. И мога ли да започна всичко на ново.... май и това с новото никога не се получава. Няма как да захвърля в кошчето няколко години  усърдие, което ми е доставяло удоволствие. А аз наистина  харесвах всичко, което правех с теб, за мен, с нас. Но не намирам приложението ти, или пък не знам как, или не си за мен. Искам да бъдеш перфектен, но не знам как да те направя  такъв.  Не знам коя е липсващата  част в пъзела и къде да я намеря. Но не знам нито формата, нито цвета на въпросната частица, знам само как искам да ме кара  да летя. Както летях днес.



неделя, 4 ноември 2012 г.

Ароматно и студено


   Ноември месец..... събота вечер все още мирише на късно лято, лятна фиеста, безсънни нощи..... неделя сутрин- слънцето ме съблазнява  да прекарам целия ден в мързелуване и наслада на последните  топли часове. Май вече  палачинките стават неотменна част от неделния ден.
   Със скриването на слънцето се разнася лепкавият аромат на мъглите, които бавно се спускат из софийските улици, обгръщат с тънки пръсти гърлото ми и ме задушават с тежките си прегръдки. Нещо ме кара да продължа да вървя  и да вдишам от неделното спокойствие  на нощна София. Обичам когато градът е почти пуст, всички са на топло пред телевизорите си, а аз мога да обикалям с часове и да рия с крака пожълтелите листа. Тогава някак си усещам, че това е единственото правилно място в този момент.