сряда, 21 декември 2011 г.

Kérity la maison des contes

Продължавам на детска тематика :)  всички те (книги,филмчета) са толкова прекрасни, че няма как да не искаш и още и още от тях., и защото  след като няма сняг,който да  пробуди коледното  ми настроение, то има достатъчно  приказки , които да ме  вдъхновяват и благодарение, на които tous les enfants dans le monde  pourrait continuer à rêver. 

Ce n'est pas parce que c'est inventé que ça n'existe pas !

PS:още едно загалваие  в списъка-" Това трябва да гледа всяко хлапе"!

петък, 16 декември 2011 г.

Времето е живот. А животът живее в сърцето.

Снимки: cwet4e ©
  Обичам детските приказки. Обичам и някой да ми ги чете по всяко време, но най-обичам вечер за лека нощ, тогава сънят ти настъпва  тъй леко и прималиво и заспиваш унесен в свят с принцове, принцеси, джуджета, охлюви, мечета, зайчета и още нещо :)
Снимки: cwet4e ©
Снимки: cwet4e ©


  Отдавна не бях чела детска книжка. А тази още от първите редове  ме сграбчи и ме напъха в един прекрасен пъстро- цветен свят, света на мечтите, на въобра-жението, където няма граници и можеш да отидеш на всякъде. Едно дете, не трябва  да спира да чете детски книжки дори да е на 108 години, защото няма по-хубав начин  да се усмихнеш, няма по-добър уред да тренираш въображението си и да се чувстваш щастлив. Мъглата навън вече не бешe  гадна, задушна и зловеща, а беше  един вкусен захарен памук, който исках да изям.
Снимки: cwet4e ©
   Благодаря на Деси, че ми поръча да й купя "от онези детски книжки, яките"(каквото и да значеше, мисля че го усетих доста добре). Не ми каза  заглавие, аз трябваше да избера. И както с повече неща, и сега  се оставих на онова специлано нещо, което само  ще ми проговори,  за да го взема. На първия щанд се запознах с Мечето Падингтън, което идваше от Тъмно Перу и стои само на Лондонската  гара само с бурканче мармалад. Е това ми стигаше, за да ми светне голямата лампичка под името на Мечо Мишков и г-ца Василевна :) ( Има си поредица:) чакам да  я прочета след като Мечо Мишков и се наслади)
И така продължих своето търсене на приказки за Голямото Деси. След като купих няколко не точно приказки за Голямото Цвете, попаднах на щанда на издателство "Дамян Яков". И вече исках да им изкупя всички книжки. Кориците им до една бяха напарвени с любов и предизвикваха въображението ми да започне  да рисува нови светове. Е избрах само две за моето пораснало Деси.
   Първата  я взех само по името- защото на скоро разбрах, че е любимата на Иренка и  си казах, е значи ще да е нещо щуро :)
Снимки: cwet4e ©
    Втората, беше на познат и любим мой автор, а на гърба й пишеше:  "Това е книга усмивка.....Студенти отлитат за древен Рим...." Тези няколко думи  ми стигаха, за да я взема на секундата.

Снимки: cwet4e ©
  И така реших че преди да стигнат до Деси, трябва да ги прочета. За това не си губих много много времето, още на следващия ден награбих Момо. Още от първите редове вече бях забравила, че съм изморена, че ми се спи, че имам да уча. Вече бях там в амфитеатъра и исках и аз да играя с Момо. Това не е книжка само за деца, това е книга, която всеки трябва да има  и да е чел и да препрочитат, когато сивотата го обвземе, за да си припомни колко хубаво е да се усмихне човек и да направи нещо с любов.

 Ще ви даря само с няколко цитата, защото смятам, че няма нужда от какъвто и да било коментар, това е история, която трябва да се прочете, защото " Времето е живот. А животът живее в сърцето."

"- Виждаш ли, Момо- казваше й той например,- ето как е: понякога имаш една много дълга улица пред себе си.Мислиш си- тя е толкова ужасно дълга, че никога няма да можеш да я пометеш
Снимки: cwet4e ©
  Той помълча известно време с поглед, вперен пред себе си, след което продължаваше:
- А после започваш да бързаш. И бързаш все повече и повече. Всеки път, когато дигнеш глава , виждаш, че улицата, проснала се пред тебе, въобще не  намалява. И ти се напрягаш  все повече и повече, обзема те страх и накаря оставаш без дъх и не можеш повече. А улицата лежи пред тебе. Така не бива да се прави.
Известно време той прекара в размисъл. След това отново заговори:
-Никога не бива  да се мисли за цялата улица наведнъж, разбираш ли? Трябва да се мсили само за следващата крачка, за следващия въздъх, за следващия замах с метлата. И винаги само за следващия.
Той пак се псря и се замисли, преди да добави:
- Тогава  ти доставя радост. Това е важно, защото тогава добре вършиш работата си.  Така би трябвало да бъди"

Снимки: cwet4e ©
"Тъй че те вече  не можеха да празнуват истински празниците - нито радостни, нито серизони. Мечтането за тях бе почти престъпление. Най-малко обаче можеха да понасят тишината. Тогава  ги нападаше  страх, понеже предусещаха какво всъщност става  с живота им. Именно затова, заплашеш ли ги тишина, те винаги всигаха шум. Но този шум  естествено не бешще радостен като шума на едно детско игрище, а гневен и сърдит и от ден на ден изпълваше големия град все повече и повече.
Дали някой вършеше работата си с удоволсвие, или правеше нещо с любов, не бе важно, напарвотив, това само му губеше времето."

Снимки: cwet4e ©
Лека нощ, мили деца
  Пожелавам ви сладки и пъстроцветни сънища :)










петък, 2 декември 2011 г.

Živi Život in Mein Land

Обичам красивите хора, красивите идеи, чаровните усмивките. Но не заради външната им красота, а онази специална нотка, която крият в себе си и която поражда трепетни емоции и остава сладък привкус в устата ми.  

 Последните седмици бяха наситени с толкова аромати, звуци, емоции, картини, че е трудно човек да ги опише само с думи.
     
   Лятото вече си отиде, но пък дойде есента във своите прекрасни цветове, с които да ни стопля. И наистина когато видя тротоара целия отрупан в червено-жълто-оранжеви листа, забравям че е +/-2-3 градуса и усмивката ми се връща на лицето и продължавам с бодра походка.
Снимки: Личен архив ©
  Няма нищо по-хубаво от споделените емоции- и както казва Мечо Пух- "Има само едно нещо, което е по-хубаво от гърненце с мед..... и това са две гърненца с мед". 
   
   Обичам домашните партита- можеш да се видиш с хората, да хапнеш разни вкусотийки, ако има желаещи винаги има стая, в която да пораздвижиш краченца, има пийнийе на корем и вечерта( или сутринта) винаги завършва с някоя забавна игра, от която разбираш, че най-бързото животно е заекът ;) (или  в краен случай старите, но изпитаните филми).

   Обичам новите неща- да пътуваш из нови земи, да срещаш нови приятели, да откриваш нови страни от себе си. И когато всичко това е споделено с някой стар приятел е още по-хубаво.
Загреб наистина ме плени, и зае едно специално място в сърцето ми. Може би е от есенните цветове, но аз ще си вярвам докато не отида пак ( през пролетта, и лятото и зимата- за  да съм сигурна:) ) но този град беше вълшебен. Приличаше ми на златната среда между Изтока и Запада. И някак си недостатъците на балканските и западните страни го нямаше, или изглеждаха чаровно забавни- Добре поддържаните стари сгради, големите площади, кокетните малки улички със стари къщи приятно съчетани с типично балканските навици- да се возим с едно билетче цял ден в градския транспорт, да не си платим паркинга.
        
Снимки: Личен архив ©
    Обичам да се разхождам сама из непознатите места, с фотоапарата в ръка и горещ чай, без да следа картата. Хващам произволна уличка и тръгвам. Часът е 8:30 и няма досадни туристи, само забързани граждани, тръгващи за работа. На една лекция по фотография бе поставен въпросът: " Какво гледа и какво вижда един турист?" Е аз не обичам да бъда  турист в традициония смисъл на думата, обичам  да изследвам както чуждите улици, така и софийските. Познавам толкова хора, които са туристи в собствените си градове- погледът им не стига по далеч от  вкъщи (хотела)-магазина(ресторанта)-дискотеката(центъра). Докато се разхождах сама из загребските улички, безцелно- с една единствена цел да опозная ежедневието на този град, научих много повече, от който и да било турист, който е посетил "забележителностите". В последствие като разгледах джобния гид в хостела, открих на колко места от него съм попаднала случайно. Когато сам откриеш тези стари-паметници, напомнящи за нещо от миналото на града, някак си придобиват друг чар и остават друг отпечатък в съзнанието, който няма да подмина с мисълта "оф, пак ли паметник", а ще си спомня "ей там се загубих и попаднах на тази прекрасна сграда", и когато попаднеш случайно на надпис върху улична лампа, скрит под розови цветчета, гласящ ivi Život"(Изживей живота) -това стига усмивката ми  да не слиза  от лицето през следващите няколко дни.

  Обичам да търся красивите неща, онези които да те накарат да се усмихнеш, дори в най-гадния ден, когато си много изморен, целия  свят ти е крив и искаш да се прибереш и да умреш в леглото. А когато си на ново място няма как да си губя времето с отрицателните му страни. Винаги ще видя първо  шантавото момиче със сините очи, което седи на пейката, вместо 10-тината натокани загребски мадами, които са изглеждали покъртително. За мен, по-лесното винаги е било да махна с ръка, да си кажа "Не ми пука!" и да си лепна усмивката на лицето, да изтрия малките бръчици на челото ми и да си пусна "Walking on Sunshine". Мърморенето, оплакването от ежедневни глупости ме натоварва страшно много. Добре изпуснах трамвая, голяма работа ще закъснея с още 10 минути, тъкмо ще чуя още 2 песни :)
    
   
   Малко са хората, с които наистина се чувствам удобно да изследвам непознати места и определено, човек внимателно трябва да подбира съпътешествениците си, за да се получи максимално запомнящо се приключение. 

Снимки: Личен архив ©
  Обичам да ходя пеша (освен ако не става дума за Берлин), така откривам малките закътани местенца, където можеш да се насладиш на чаша горещ шоколад, вкусна пица накрак и да не губиш време в седене по кафенета и пивници. Но дори когато няма навити да изцедим до последно силите от крачетата си, докато трамбоваме пеша из уличките, винаги мога да си хвана фотоапарата и да се загубя в търсене на кисело мляко. Откриваш плюсовете на това да се разхождаш сам в непознатия град:
  Не се съобразяваш с чуждото темпо на ходене/гледане. Всяка крачка е точно отмерена и с темпото, което на теб ти харесва
  + Не трябва да бързаш със снимките си. Мога да "изгубя"  и един час в търсене на ъгъла, който на мен  ми харесва:)
  + Нямам крайна цел, не трябва да бързам да посетя поредния музей, църква или.... а просто се лутам безцелно и попивам всяка частица от ежедневието на града.
Снимки: Личен архив ©
  + Мога да се загубя, без да стресирам другите че не знаем къде се намираме. Имам достатъчно време да се загубя, да намеря вкусни кроасанчета, да си поиграя с куче, да си поговоря с непознатия дядо, който да ме покани да разгледам невероятния двор на ....( така и не разбрах каква галерия е точно това, но беше затворена) и накрая да се върна в горе долу позната изходна точка.
  Да се запознаеш с ритъма на един град, онзи ритъм, в който се движат всичките му обитатели от понеделник до петък- кога излизат за работа, как са облечени, къде закусват, обядват, как бързат да не закъснеят, е сто пъти по-вълнуващ, от който и да било туристически обект.
 Но след 6 часово обикаляне, карчетата ми бяха доволни, че си почиваха, докато стомахчето ми се наслаждаваше на домашната паста със сосче от четири вида сиренца - нека италианската седмица започне сега!

Но както всяко хубаво нещо, когато бъде споделено споне още един чифт крачета, които обичат да щурмуват по паважа и да се ровят в есенните листа, тогава и бирата пред Народния театър в Загреб е сладка колкото тази пред софийския:)

 И преди да продължа на италианска вълна, леко отклонени към по-северна страна. Поредният концерт на Рамщайн- беше просто идеалния завършек на деня. И определно след него нямах нужда, нито пък имах силите, да правя каквото и да било. За пореден път успяха да влеят в мен колосално количество бензин, за да имам енергията да подскачам два часа.  В момента, в който спуснаха металното скеле над главата ми и видях черните кубинки да минават  осъзнах, че те са ей там на една ръка разстояние, на една миниатюрна сцена и разбрах защо проклетите немци им изкупуват билетите като топъл хляб още в първия ден. Колко е яко да усещаш как огъня изгаря лицето ти и как публиката те понася в ритъма на песента. (И все пак както концерта в Белградска Арена си остава номер 1 в сърцето ми,  така и сръбската публика  е най-завладяващата- благодарение на нея разбрах за съществуването на много мускулни групи в тялото ми :D.Следваща дестинация обмислям да бъда на родна-немска земя)
     И така посрещнах Загреб на залез и го изпратих по изгрев, загубена в мъглата, седнала на пейка и наслаждаваща се на вкусен кроасан с шоколад и чаша чай. 

Снимки: Личен архив ©
Пътешествието ми продължи в София с италианските Manuale d'amоre които ме въведоха в таз годишната Киномания и преминаха през опасните анализи на Фройд, вкусно гарнирани с шоколадови уроци, чаша шампанско, бурна вечер в италиански ресторант и завърши с  не толкова Меланхолична история за африкански котета.
 По някакъв странен начин, колкото и да нямат нищо общо един с друг филмите, които гледах, в съзнанието ми изплува въпросът за простичките определения на любовта и щастието. В екстремни моменти се налга да поставиш на кантар това, което имаш и това, което искаш да имаш. В кой момент, можеш да се откажеш от всичко постигнато, за да се гмурнеш в непознатото със зелен крокодил и кога трябва да защитаваш с зъби и нокти най-ценното за теб. И някак темата за любовта ме преследваше и на гореспоменатата лекция за фотография и нямаше как да я изхвърля с лека ръка от съзнанието си. На лекцията представиха отговорите от запитване сред прозволно избрани хора- какво за тях значи Любов и какво - Щастие. Имаше доста прагматични отговори, но имаше и доста....естествени. Това което си спомням беше отговорът на една бивша наркоманка- "За мен щастието е да мога сутрин да се събудя и да изпия чашата горещо кафе, без да чувствам нуждата от дрога" За всеки човек дрога може да бъде различно нещо- било то кокаин, трева, кафе, шоколад, секс, власт, пари.... Когато се откажеш от своята дрога, можеш да се почувстваш истински свободен и щастлив и да се насладиш на своята чаша кафе.
Снимки: Личен архив ©

вторник, 18 октомври 2011 г.

(гр)Адска (м)Обилност


(гр)Адска (м)Обилност- ех тези "вандали", трудно е когато някой показва каква е действителността, единствените мерки, за да не си признаеш, че градската ни мобилност, не само не е градска,  а определено не е и мобилна, е да назовеш отново хората изразили недоволство чрез забавна игра на думи- вандали. И докато остават броени дни до любимите ни избори имам чувството, че всичко около мен се превръща в един цирк. Но вместо да се наслаждавам на приказната атмосфера в арената, с акробатични номера, странни животни, някой и друг фокус, дебилен клоун, то виждам как нашите мили кандидат президенти се чудят в кой ръкав да бръкнат, и каква кирлива риза да извадят на опонентите си, за да могат да кажат аз такива пакости не съм правил, по-добър съм от бай Тошо (ех че идилия, как да си избереш кой пръв да цапнеш  ама с една така по-големичка тухла).


Но прав ви път :) аз отивам да си похапвам печени ябълки с канела и да разбера защо Земята е зодия Везни:)


неделя, 2 октомври 2011 г.

Impulsivo




  Хубаво е че се намира някой, който да украси деня ти с енергията си, и леката нотка на шоколад  да се  разходи с балетна стъпка по небцето ти и да ти напомни, че La vita e bella  и който търси намира.
  Скучните хора ме изморяват. Хората, които се носят по течението и не искат да си помръднат задника и на крачка от ежедневната си рутина, ме ужасяват. Праволинейността е за страхливите. Усложнения настъпват само за тези които нямат смелост да скочат от скалата.
  Красотата е в непринудеността. Когато всичко идва отвътре, импулсивно, на момента, адреналинът се покачва, мозъкът ти работи на пълни обороти, усмивката е 100 карта и отгоре, не знаеш кой крайник къде ти се намира, колко е часа- няма значение, кой точно е отсреща-щом ти отговаря със същото, провокира те, вдъхновява те, сърцето ти бие учестено, усещаш ритъма във всеки мускул. Не трябва да опитваш да вкараш птица в клетка, да опитомиш див звяр, да промениш характер. Това което е на улицата трябва да си остане там, там то е красиво, там е неговия живот, когато го вкараш на сцена, с повторения, заучени движения, магията изчезва.



"Винаги се чувствам щастлив. Знаеш ли защо? Защото нищо от никого не чакам. Да чакаш винаги боли. Животът е кратък. Затова  обичай живота, бъди щастлив и винаги се усмихвай. Живей за себе си и запомни- преди да говориш- слушай,  преди да нараниш- чувствай, преди да мразиш- обичай, преди да се предадеш опитай, Преди  да умреш - живей," Шекспир



понеделник, 12 септември 2011 г.

Padam padam

Накратко:
Едно седмичен релакс  овкусен с праскови, лека настинка, мускулна треска на прасците, леко разтегнато сухожилие (или каквото има там някъде), украинска водка (ммммммм вкусно), руски бонбони,  прекрасен борш :)

Поплувах (гола) в студените речни води.

Получих мазол от вадене на картофи :D (бахти кифлата съм )  колко е хубаво да се поровиш в пръста като малко прасенце :D

Кой е казал, че каменните сърца не са прекрасни.













Качих се на всичко най-високо, което видях, и на което можах да се покатеря. Крачетата ми висяха на няколко стотин метра височина. 


















След 1300 стъпала бирата бе тъй вкусна.

Обикалях по непознати улици, докато слънце залязваше под краката ми.

Изпратих и посрещнах слънцето във влака:)



Догодина в Шумен:
-полет с делтапланер!

неделя, 11 септември 2011 г.

Je veux

Да тичаш, да се криеш, да скочиш в локвата, да се смееш, да плачеш...... comme les ennfants.
Трябва да пораснеш, да  мислиш за утре, да поставяш граници, основи....
Искам да творя с детско въображение, днешния замък утре да бъде сламена къщичка, а след седмица  да стане мост над река. 
Всичко да бъде с вкус на пролет и аромат на захарен памук. 
Да преобразявам плановете все едно са пясъчни замъци. 
Не искам да  изтривам с гумичка несъвършенствата.
Просто да се въртя докато ми се завие свят и да падна задъхана в тревата.
Да обърна листа ида нарисувам новото на гърба му.
Да се катеря до най-високата ябълка.

вторник, 30 август 2011 г.

Bait


 Понякога се съмнявам в паметта си и се чудя дали не си спомням само онова, което никога не се е случило.

четвъртък, 25 август 2011 г.

Sweet Dreams


   Сънят! Напоследък срещам все повече хора, които го пренебрегват и се опитват да ме убедят, че петте часа сън на ден им стигат. Да може би им стигат за първата половина от деня. Но за да бъдеш продуктивен през целия ден, чиято средна продължителност е между 14-16 часа. Тези кратки часове сън ти стигат едва за началото на работния ден. Но в повечето случай никой човешки индивид не приключва деня си след работа. Всеки има нужда от различни социални контакти, време за себе си, за спорт, за релакс, за любов. И в един момент не ти остава време да се наспиш, защото искаш всички тези неща да направиш. Днес след работа искаш да видиш приятел, който не си виждал от месеци. След това трябва сготвиш, искаш да прочетеш сайтовете, които следиш, трябва да изчистиш.... Днес пък Мария има рожден ден, утре има мач, в други ден пак ще излизаш с приятели..... и така ти остават само някакви си 5-6 часа за сън.
   Никой все още не е открил отговор на въпроса- "Защо спим?". Защо ни е нужно толкова много време от денонощието да прекарваме в сън, за да си набавим необходимата енергия. Знае се какви са последици от продължително недоспиване- човек няма достатъчно енергия за предстоящия ден, постепенно се натрупва хронична умора, става раздразнителен, съответно вече не върши толкова бързо и добре ежедневните си задължения или забавления.
   Няма нищо по-сладко да се сгушиш на меката възглавничка под пухиното одеалце:)

събота, 20 август 2011 г.

Боровинково лято


    Листата почват да падат и лятото започва да клони към своя край, но аз все още намирам пясък на странни места и усещам солената вода по устните си. Да се гмурнеш в кристално-синята,, морска вода е толкова успокояващо, че забравяш за всичко и всички. Ти си сам, обгърнат в солената прегръдка на вълните, които те носят, на където те си решат. Първата мента на плажа в 8 сутринта бе тъй сладка, след дългата нощ в неудобния автобус. Да поспиш на плажа, докато все още няма никой. Само ти, морето, пясъка и Шокиииииииииии :)
 Открих и плюсовете на това фотоапарата ти да се развали. Започваш да се наслаждаваш на почивката си със всички възможни сетива, а не само през обектива. Изследвах как солта полепва кожата ми и образува причудливи форми, заспивах на песента на сгромолясващите се вълни. Събуждах се пак от вълните и леките  лъчите на слънцето. Да се разходиш из пустите улици рано сутрин в търсене на квартира. Пропътувах първия си стоп, макар сравнително кратък,  бе умерено екстремен (имайки предвид късмета на придружителя ми) и прилично забавен.
  Завръщане в София, но не и край на лятото, очаквам с нетърпение какво още ще ми поднесе.

петък, 29 юли 2011 г.

Invisible touch



Един  човек, нежно носещ се аромат  на шоколадови кексчета, топли слънчеви лъчи, които играя върху клепачите ми, ромоленето на дъжда по ламарината
всичко застива и се пренасям в един друг свят, където времето не е спряло...... колата е продължила, по паважа се разпиляват хиляди малки стъкълца....

четвъртък, 7 юли 2011 г.

Happy chocolate day

Ех! Измина още една година и пак дойде европейския ден на шоколада.


Колко вкусно, нали:) май съм си избрала доста специален ден  да се родя.

Още в полунощ пожеланията започнаха да валят. Мисля че до края на деня ще  напълните торбата ми с пожелания- с такива, на които и аз съм си надявала тайничко или не толкова  тайничко, с обичайните здраве, любов...ала бала (но пък и те си трябват), и с такива, за които не ми е хрумвало до сега, но с най-голямо удоволствие ще  ги изпълня:) за това духайки свещичките на торта  ще затворя очи и ще си пожелая единствено вас.
 Помня преди 5 години се запознах с голяма част от вас. Беше завършването на Сис и пееха "Маршът на мишките" (или нещо  такова, помня че имаше мишки). И тогава ме приехте във вашето семейство (колко абсурдно звучи, но пък беше забавно) .... и така семейството започна да се разраства, и всеки желаещ беше добре дошъл и приветстван с бутилка бира и голямо ГУШ.


Обичам ви и гушвам много силно. И ще чакам с отворени ръчички нови желаещи да бъдат гушкани:)

PS: Не мога да ви избера само една песен, за да ви поздравя, за това нека всеки си пусне по една за мое здраве :) А пък аз ще си слушам

събота, 26 март 2011 г.

Il cinema

 Никога не чета резюметата на филмите, нито гледам трейлърите, обичам да  отида  и просто ей така да вляза в киното,  просто съм попаднала  на заглавие, което ми е харесало с абсурдното си звучене, забавна комбинация от букви и звукове, или просто любим актьор, режисьор, държава или  ей така от немай какво да правя. И определено  90% от този ми избор е бил прекрасен :)

  София Филм Фест започва сега :) (филмите ви ги представям в разбъркан ред спрямо този, който съм ги гледала:) в мислите ми няма особен ред, за това просто си харесайте заглавие, песен или запълнете свободното си време )

  "Чужденката" (-/10)и не бях зрителя за този филм, не бях в настроение за драмите на  жените от третия свят. Твърде много  тъга, от която аз нямам нужда. Да, трябва  да се правят  такива  филми, за да може по някакъв начин да се изтръгне този манталитет в мюсюлманските семейства, да се покаже че има човешки взаимоотношения, които трябва да стоят над която и да било религия, общност  и т.н. Но аз съм се наситила на трагедията в човешкия живот, искам да виждам реалността в него, не да страдам за миналото, настоящето  или бъдещето.

 Реалността, която с малко абсурд ти  е поднесена от сръбския  филм "Жената със счупения нос"(11/10). Обичам сръбското кино, сръбското чувство за хумор, сръбския оптимизъм. Прекрасно е когато дори в трагични моменти, можеш да погледнеш на света с просто око, не да нахлузваш розовите очила, а просто да се усмихнеш и да направиш нещо простичко, но с усмивка :)   В брошурата пишело "Филм за невъзможните любови, които могат да спасят човешки живот. " -явно по никакъв начин не ме е  грабнало това "обяснение", даже  го бях забравила, отидох защото бе за предпочитане пред скучна лекция . Но още с разговора с режисьора си казах, че няма да съжалявам за избора си. Още с първите секунди, филмът ме грабна и въвлече в един микс от ежедневните абсурди на хората, сръбски псувни и прекрасната музика от радиото :)

Е явно няма как да не цитирам режисьора, явно те умеят да представят най-точно филмите си в едно изречение "Има мало драма, мало комедия, мало всичко!" (10/10)
Ето още няколко прекрасни песни :)

  Отиваме към "Два слънчеви дни"(7/10), който може би доста  ми напомня на "Да срещнеш високия тъмнокос мъж", но в доста по-приятен и не натоварващ вариант (поне за моята личност ). Да гледаме  час и половина хора, които се оплакват от ежедневието си, мрънкат сами  на себе си, крив  им е целият свят, но един балкански поглед  в/у всичко това винаги изглежда доста по-мек. Има го чувството за хумор, което да тушира с меки тонове гнева на тъпите хора, така че да не ти досадят, има ги сръбските псувни, които да те разсмеят,  лекотата , с която другите герои се наслаждават на живота, и сред тях  изпъква глупостта на проблеми на Питър. Както каза самият режисьор "това не е типично балкански филм, за кланета и пиене на ракия....и е време да спрем да се оправдаваме, че другите не могат да ни разберат защото сме уникални, защото сме балканци."


В същия смисъл "Лора от сутрин до вечер" (9/10) би могла да се класира във филмите, които биха се харесали на всеки един НЕбалканец:)  Прекрасна измислена история, която влиза в списъка ми за съботно разпускащо кино. Въпреки леко скованата актьорска игра в началото, успяваха да ме грабнат и въвлекат в смахнатия ритъм на Лора. Смях, драматизъм, загадка...  Най-накрая български филм, който не е за социализъм или поредната любовна история. Ще чакам да видя и чуждестранното мнение :) А вие, гледайте го! е вярно, че излиза  официално чак на 3-ти юни, но мисля, че ще бъде едно добро начало на летните ви приключения :)

И така стигаме до човека, който наистина рисува в моята душа. Хиляди хора, кадри, истории, песни.... няма нищо по-замайващо от филмите на  Claude Lelouche ("And Now...Ladies and Gentlemen"Le courage d'aimer".- (10/10)) Успява да те грабне, като вкарва в началото на филма хиляди герои, които нямат нищо общо един с друг, няколко  започнати истории, които искаш обезателно да видиш как ще свършат и как ще се свържат една с друга. И всичко това под звуците на френски гласове, италиански акценти и нежни ноти. Но не си мислете, че ще бъде поредния любовен филм. Любовна история има, но тя е някъде там отзад като фон. Ако се оставиш на течението да те носи по петолинието, ще усетиш тънките струни на китарата, които ти казват много. Обичам, когато филмът след края си остава лека загадка, двусмислие в ума ми, когато мога да  го усетя ...  да ме накара  да се усмихвам  часове или даже дни след като съм го гледала, и да не мога да опиша, какво точно в него ме кара да се чувствам така. За това не се опитвайте да намерите същото като мен, просто търсете вашите усещания и вашите филми!


"127 часа" (8,5/10)- уникална жажда за живот, жажда  да оцелееш на цената на всичко, загубите  в живота ти не бива да те обезкуражават да вървиш напред, да имаш мечти, цели, да се стремиш към тях, да ги желаеш със  цялото си същество.  Има хиляди пъти по-силна емоция, от който  и да е апокалиптичен филм за края на света, цунамита, вулкани и за каквито още природни бедствия се сетите. С един единствен герой, можем да видим стремежа за живот, за оцеляване във всичките му аспекти, да усетим всяка капка пот по челото му. Да видим как е възможно човешкото съзнание  да се опитва и да успява  да прекрачи първоначално недостижимите граници. Да запази самообладание, да вложи конструктивни мисли, да  запази чувството си за хумор, да продължи да мечтае, да преодолее прага си на болка- емоционална и физическа (което на мен все още ми се вижда до някъде леко нереалистично, но мисля че можем да се абстрахираме от това и да се замислим над други неща).
Дори когато нямаш нищо и никого, едно нещо винаги е  с теб  и това  си ти самият, твоят живот-тук и сега. Трябва да цениш и да обичаш способността си да  дишаш, виждаш, усещаш всичко около себе си , ако това не ти стига, то няма с какво да заместиш тази липсва на любов. Всичко друго е градация. Фундаментът е твоят живот, от  там нататък дали ще имаш сламена къщурка или стоманобетоново скеле е без значение!
  На пръв поглед толкова простичък сюжет, който не би те впечатлил с нищо, ще те накара да се замислиш над някой фундаментални неща в живота.
 Това не е филм за наслада. Това  е филм, който да провокира  зрителя, да го накара  дни след  това  да  обмисля, анализира, заключава върху действията на героя. Не не бих гледала този филм пак. Но и не трябва!
 Има филми, които се гледат веднъж в живота, за да оставят трайна следа в съзнанието ти.
 Има такива, които ти носят наслада  в момента  на допира ти с тях, които изпълват с лек сладникав аромат мозъчните ти гънки и те карат да  живееш в един вълшебен свят дни наред, които въпреки сладникавия  си привкус носят и онези задълбочени емоции, за които трябва да се поровиш малко в скритите ъгълчета на твоето под/съзнание.
 Други не носят тази наслада нито преди, нито  след гледането им. Ако има кой да те провокира да изкажеш мнение в/у тях да  направиш  разбор и анализ на  образите, би ти доставило някакво удоволствие , но това са толкова банални.... толкова дъвкани, предъвквани че на мен са ми омръзнали.  Искам ако не задълбочени мисли, то поне да имам болки в корема от смях :)

 И така стига ме до "Симфония на шума"(Sound of Noise)(10/10)- още със самото си  заглавие може да те спечели този филм! Това сигурно ви е познато:    Е, ето ви и продължението- пълнометражната версия: 102 минути, след които всяко задръстване, всеки  ремонт, всяко дрънчене ще ви се стори песен :) Просто го гледайте, но в никакъв случай не си пускайте трейлъра му (за това и аз няма да ви го предоставя:) оставете съзнанието си да очаква, да види градацията в магията, насладете се на шума и сладостта на тишината :) В залата имаше хора, които  бяха дошли да го гледат за 2-ри, 3-ти и даже 5-ти път....

  И така, филмовата ми феста свърши, време е за малко сън :) или пък не....
  Филмът, с който бях решила да закрия таз годишния  фестивал не можах да си вдигна  задника да го гледам в 10 сутринта :(  Но пък за сметка на това  имах "Най-красивото нещо" за финал- един италиански финал:)  Опеределено не можеше да бъде по-добре. За стотен  път се убеждавам в красотата на италианския  начин на живот, и как го пресъздават  на големия екран. Те успяват да представят сладостта от живота. Дори  в най-трагичните моменти , когато лицето им е покрито със сълзи, можеш да видиш усмивката в душата им. След  грандиозните скандали, пак ще си кажат ti amo. Готови са  да приемат безпрекословно всеки непознат за член на своето семейство. 
Разбира се нито един от филмите, които изгледах не бих махнала, защото това значи да разплета цялата плетка. Хубавото няма как да се оцени, ако преди това не е имало нещо лошо.  
  Ето го и точния  отговор  на въпроса, който ни зададе господинът след филма "Денят, в който не съм се родила" ("Das lied in mir") (-/10)- "Какво ви липсваше в сюжета на филма, за да ви хареса?"- Още тогава  му казах, че просто не е типа филм за мен, че историята не е то тези, които  биха ме  заинтригували. Просто му  липсваше  action-a, всичко беше  толквоа  монотонно и трагично, героите бяха студени за емоциите на другия- с една дума  немци ( без да се обиждат, не го казвам с лошо :))

  Но!  "La prima cosa bella"(10/10)  - ето това е ФИЛМЪТ, обичам да виждам трагедията-през сълзи от смях. Драмата на една майка, който губи /децата си,  бива малтретиранат психически и физически никога не спира да се усмихва и да обича живота. Дори в последните си дни, тя е отворила обятията си за живота. Тя се наслаждава на момента, не се е загубила докато си спомня  за миналото, нито докато мечтае за бъдещето. Тя е тук и сега!

сряда, 2 март 2011 г.

to be free

  Хареса ми идеята да мисля за егоизма като ценност. Всеки трябва да го има, защото ако не сме егоисти, и раздаваме на ляво и на дясно по парче от нас, то какво ли ще остане за нас самите. . Като  малка не обичах да деля шоколадчето си с другите, аз го бях спечелила с лични заслуги, защо някой друг трябва да яде от него, само защото той не се е опитал да  си спечели свое. Споделянето с ближния да върви по дяволите. Ще помагам единствено на човек, който желае да получи, който има смелостта да  поиска, да вземе и да го използва правилно, а не само да иска без да прави и най-малкия опит да го постигне. Хората вечно мрънкат за нещо- "никой не ме обича", "никой не иска да ми помогне", "всички са против мен",  "изпуснах автобуса", "счупих си нокътя", "нямам какво да правя", "не ми се излиза, но пък ми е скучно вкъщи". Някой трябва да ги бутне от ръба на някоя скала и да не им казва че са вързани, за да спрат да  търсят на чий гръб да  сложат проблемите си, а да почнат да ги решават сами, да размахат ръце и да полетят. Омръзна ми да слушам мрънканията  им, всеки сам да си трови живота, както намери за добре, няма да се занимавам с мързеливи мозъци. Много по-лесно е да харчиш време, усилия, средства за предмети, които да те карат да се чувстваш за части от секундата  щастлив, от колкото да градиш себеуважение върху лични стандарти за лични постижения. Всеки се стреми към сладкото щастие. Но в този си стремеж понякога  се самозабравяме и губим частици от себе си, и когато се осъзнаем е твърде късно, за да  запълним кратерите в душата си. Нека бъдем малко егоисти и да не се опитваме да нахраним всички със собственото си тяло.
  Всеки ден се бунтуваме срещу нещо, срещу ежедневните  забрани, наложени ни от общество, политици, родители, морал, от нас самите. Забранения плод е най-сладък! Няма човек, който да може да му устои. Той е хиляди пъти по-вкусен  от този, който ни го поднасят на сребърен поднос с парченца шоколад и чаша вино. Но единствено ние сме тези,  които можем да си поставим границите и забраните. Всяка монета има повече от една страна, нека не си затваряме очите за тях. Има хиляди заместители на компетентността- любов, доброта, чар. Нека се опитваме да търсим и намираме.
"Единственото качество у истинските приятели е свободния дух". Не може да натоварваш някого с личното си убеждение, че той е единствения смисъл на живота ти, че той те кара да живееш, ако не беше  той- ти би умрял. Любовта ми към истинския човек е нещо повече, той не е най-важната причина да живея, но бих дала живота си за него!
 Но нека не заробваме другите, търсейки своята  свобода. Няма нищо по-красиво от полета на една птица високо в небесата, но най-красиво е когато този полет изпълва твоята душа.

поздравче :) - Sarà perché ti amo

петък, 21 януари 2011 г.

La Vita è Bella

  Смисълът на живота!
  Всеки човек, рано или късно изрича тези думи. Тръшкайки се, че смисълът е изчезнал, не могат да го намерят, животът няма повече  значение за тях. Защо е целия този драматизъм за намирането му, защо всички искат да  осмислят дните си.  Да намерят НЕЩОТО, което ще им даде силата да изживеят живота си докрай. Никой ли не е осъзнал, че смисълът е в последната глътка въздух на този свят, последното нещо, което виждат очите ни, което усеща кожата ни. Какво ще правим, когато вече сме получили отговор на всички знайни и незнайни въпроси. Ще продължим напред с цялата сила на този свят и ще изживеем оставащите ни 20-30....N  години в пълно щастие имайки всичко което ни е нужно. Това би било истинско изтезание  за нашето тяло, нашата  душа, за всяка  частица в нас и около нас. Та ние просто няма какво повече да  правим на този свят, получили сме всичко, което сме искали, дали сме всичко, което сме сметнали за необходимо да дадем на някого.
  Пътя! Той има значение. Един най-обикновен път, който всеки един от нас извървява и стигайки до самия му края, може да си поеме дъх.
  Границата между секундата, в която мисълта ти минава през главата и следващата секунда, в която вече си натиснал спусъка. Но кой може да твърди един човек, защо е сложил край на  живота си- дали защото е загубил неговия смисъл или защото го е открил!