понеделник, 24 юни 2013 г.

Ендорфинна лудост


  Мозъкът ми категорично отказва да синтезира каквато и да била  информация, чувства, събития.... отказва да се замисли над проблемите, просто се е оставил да плава по течението. Не, той не плава, а постоянно сменя бързей след бързей и дори не знае до къде е стигнал.  Организмът ми е гладен за адреналин, но от онзи нестандартния и неочаквания. При всяко предложение за нещо ново той е с две ръце "ЗА": Летях в бялата пустиня, бях мокра, гладна, изтощена, но кръвта ми беше  пренаситена с  положителен заряд, че  нищо не можеше да ме  смути; Часовете премятане, падане, въргаляне, губене, мъгла, дъжд, се пробразуваха в часове, седмици и вече месеци на летене над паркета, предни салта, задни салта, подскачане в ритъм, извън ритъм.... Всички тези часове прекарани  в адреналинен делириум бяха морският бряг през студената зимата, а сега стават допълнение към топлите юнски вечери.

 Часовете прекарани в танци  някак си ми напомнят за детските ми години. Времето просто спира, мозъкът ми изключва и остават само аз, музиката и хилядите подскачащи крачета. Не мисля  за нищо, не се притеснявам от нищо, все едно да играя на криеница или да стоя с часове с лопатка и кофичка  в пясъчника. Всичко е толкова  кристално няма вчера, няма  утре, само  сега. Както забравяхме като деца да се приберем за вечеря, защото сме се залисали в играта, сега забравям да се прибера  за да се наспя.


Всичко това ме кара да мечатя, да рисувам нови хоризонти. Хоризонти в цветове, звуци и аромати, без ясни образи, само силуети. Така са по-красиви, по-непредсказуеми, могат да се видоизменят във всеки един момент. Иска ми се да те срещна отново. Сегашните ни образи да се запознаят в един друг свят и да започнат да се опознават. Началото винаги е толкова красиво. Като първите лъчи на слънцето след буря. Като първите пръски на вълните, когато току що си стъпил на плажа. Като първата хапка от шоколада. 
Искам да съм героиня от роман, но детски роман. По възможност в няколко  тома. Най-добре да е някоя  смесица от страната на чудесата, криминални приключения, детска любов и още нещо. Ще бъда винаги облечена в онази бонбонена рокля с бяла  якичка, с чифт зелени пантофки и леко налудничев поглед. Ще пия чай от тенекиена кутия, ще ям  шоколадови бискивитки и ще карам колело,но само когато вали. През останалото време ще  играем на дракони и леприкони, ще се бием за лудия шапкар и ще спим в къщичката на дървото. А когато ни омръзне, ще отваряме някоя шахта и ще отиваме в подземния свят, където все още не знаем какво ще ни се случи.

...

  Алиса отвори очи, когато усети как мекото, космато тяло на гъсеницата се плъзга по оголеното й бедро. Тя премигна няколко пъти, облиза устни и по тях като слънчево, бяло зайче затрептя похотливата усмивка. Тази усмивка бе в такъв контраст с невинните й детски очи, че нерядко Чешърския котарак се бе пресягал завистливо, за да й я отнеме. Като всяко благовъзпитано момиче Алиса не даряваше усмивката си на първия срещнат психар. А в Канелената гора те бяха много.