неделя, 31 януари 2010 г.

Компрометирана изолация

Времето навън е толкова ужасно, навъсено, вали, -15. Но въпреки всичко бих изпитала такова удоволствие да изляза и да се насладя, да усетя как студът щипе бузките ми, как затъвам в снега, как ще напсувам трамвая за това, че не ме е изчакал.Но ще бъда навън. Вместо това задникът ми се е слял със стола, а мозъкът ми с учебника.
Спиш, учиш, ядеш, пак учиш, пак спиш и всичко това за цял шибан месец, при това два пъти в годината. Как смеят, да ми отнемат по два месеца от всяка година, кои са те, кой им е дал това право?????
Искам тялото ми да обменя топлина с околния свят, да има възможност да акумулира в себе си малко от студения януари, да оказва съпротивление на вятъра, а не да стои и да корозира на дивана между 4 ограждащи елемента.Искам да си недоспивам, защото съм била запленена от нощта, а не да имам мускулни схващания и да се чудя каква поза да заема, за да не ме боли дупето. Не искам да бъда в стационарен режим и да водя безсмислени спорове с г-н Учебник. Но явно порасналите ни преподаватели са забравили какво е било да си студент и да си отегчен от факта, че за 1 месец си заточен вкъщи да четеш и да четеш и да четеш, споменах ли че трябва да четеш.... и никой не си прави труда да разнообрази малко това посредствено предаване на информация, да внесе малка нотка наслада, да те накара да мислиш. Да, вярно че имам избор- да уча или да се забавлявам, но ако аз все пак искам да го знам "това", но не ми харесва факта, че ме принуждават да стане точно в рамките на тези 5 дни, тогава какво правя.... еми явно ще ходя да ям сладолед:)

Bon appétit!

неделя, 24 януари 2010 г.

like a Child

Навън е кучешки студ, а ти си се сгушил на топличко под юрганчето и не ти се мърда. Но докато стоиш мързеливо в легълцето си Слънчо вече е изгрял и стопля с лъчите си две врабчета, които се боричкат в снега. Чувам крясъците на малчуганите, които пак са се сдърпали за нещо и ми се иска и аз да изляза при тях, вместо да стоя и да се мръщя на времето, че било -15. Нормално зима е, а на нея това й е работата, за да можем после да се радваме на лятото.

Защо трябва да порастваме, да се затрупваме с грижи, отговорности и работа? Защо децата си играят на "големи", а "големите" не си играят на деца? Малкото момиченце ще разхожда плюшена играчка в количка, ще го храни с кюфтета от кал, момченцето ще бъде супер мен или полицай. Защо пък възрастният да не може да излезе в парка сприятели и да поиграят на криеница, нима светът ще свърши или ще спре да се върти. Колко по-лесно и по-щастливо би ни било, ако гледахме на ежедневните ни "грижи" с детската наивност, която сме имали навремето. Пишем си домашните колко се може по-бързо и излизаме навън да се целим със снежни топки, или пък се лакираме, докато гледаме някой сълзлив филм, или се изтягаме на канапето и четеш неделния вестник. Нека продължим да се радваме, когато ни купят сладолед, дори ако сме 30...40 или 50 години. Нима няма да ни носи същата наслада, която ние носил когато сме били на 5???? Нека ходим в зоопарка и да ядем захарен памук! Нека не приемаме ежедневието ни като грижа и задължение, нека бъде просто домашното, което трябва да напишем, за да научим нещо повече. И веднага след това да нахлузим шапката и ботушките и да излезем навън, без да ни интересува колко градуса и да се забавляваме, да тичаме, да се боричкаме, да плачем и след две секунди да можем да се смеем. Винаги ще намериш с какво ще се забавляваш, без значение колко домашни имаш, колко градуса е навън и винаги ще си усмихнат и лъчезарен. Щом децата не се страхуват от нищо, защо ние трябва? Нима отговорността, която носиш като дете и като "голям" е различна. Не мисля така. Просто "големите" не могат да гледат с детската усмивка на света или по-скоро ги е страх, че ако продължат да бъдат деца, няма да "успеят в живота". Пълни глупости. Каква е разликата дали ще си купиш апартамент или ще си построиш къщичка на дървото. Това е нагласата и как ще погледнем на света. Докато строиш къщичката и мъкнеш дървета, пирони, счупени радиатори, ще се забавляваш с приятелите си и накрая ще седнете доволни от свършената работа заедно и ще ядете лешници. А апартамента ще си купил преми навайки през хиляди препятствия- цена, тъпи секретарки, майстори и още хиляди безсмислени неща. Защо да правим света розов, когато той е син, зелен, жълт, бял.....

Е стига съм разтягала локуми, мисля че ви стига основната идея:) един поздрав и хайде навън:)

вторник, 19 януари 2010 г.

Какво да се прави цветята са доста противоречиви

Макар да не вярвам в новите неща и новото начало, реших да направя един кратък разбор на изминалат 2009 година. И нека започна цитирайки Вал, защото нейното въодушевление ме зареди с положителни електрончета: “Обичам всяка нова година, защото е начало на нещо ново. Но аз обичам всеки първи ден на седмицата, всеки нов ден, бих обичала и всеки първи час на денонощието, но понякога спя по това време :)” И въпреки че не смятам новата година за нещо по-специално от всеки нов ден, по-скоро за мен основополагащи са определени моменти и случки от изминалат година, но реших че мога да обединя “новото начало” в първата минута на 2010. И така реших, че всичко трявба да бъде написано в нов тефтер на нова първа страница. За съжаление нямах такъв и се роди идеята да се възползвам от облагите, които ми предлага интернет пространството.
Ето вече сме стъпили и с двата крака в новата 2010 година! Но нека се върнем назад, когато бе 1 януари 2009, за да стигна и до това кое, как и защо мога да нарека ховата година като едно ново начало (само да изкажа възражението на моето Аз към думичката "НОВО". То не я обича! То гради върху старите неща, надгражда, а не събаря и не почва наново.) Бих казала, че изминалата година ме научи на доста неща, порастнах доста. Всичко бе въпрос на усещане, едно чувсто, един трепет! Случиха ми се хиляди неща, голяма част, от които може би сама предизвиквах и подмамвах. Но това бе повлияно от по-висша сила, а именно чувството, което притежава всяко живо същество- ДА ТЪРСИШ И ДА НАМИРАШ. Да отркиеш себе си, да намериш отговора или по-скоро въпросите. Ураган от чувства, въпроси и отговори бушуваше в мен, скобички се отваряха и затваряха, умножаваха се, деляха се, но винаги оставаха интегрирани в моята дефиниционна област. Разумът и сърцето доста често влизаха в дуел, спореха разгорещено. И доста често и двамата бяха прави, просто в точния момент едното не е имало точния материал, за да разбере/усети другото. Но сега след всички изпитания поставили едино към друг, те успяха да изградят една стабилна основа на тяхното общо съжителство. Повечето неща, които са им се случвали до сега са били всички необходими съставки, за да образуват най-доброто свързващо вещество, за да може основите да бъдат устойчиви на по-нататъшни външни (кинематични,силови или температурни) или вътрешни въздействия (съжалявам, професионално изкривяване:)). Но мога да бъда щастлива, защото смятам че целия този подбор на материали, процеса на селектиране, експериментиране, анализиране ми отне доста малко време и вече приключи:))) Някой може цял живот да се лута по магазините и пак да не знае какво всъщност търси. Вече знам, че това е бил най-правилни избор за съставките ми, някак вътрешното ми чувство само си ги е намерило и взело. Но в един момент вече не можех да се осланям само на вътрешните ми колелца, които сами си знаят работата. Аз исках да знам кое копченце за какво е, какво ще стане, ако натисна синьото, ами червеното, а зеленото, а всички едновременно. Трябваше да знам! Исках да съзнавам как се движи всеки един неврон от тялото ми, кои мускулчета задвижват усмивката ми, кое ще ме вдъхновява да продължавам да чертая проекта на живота ми. Но след близо една година аз разбрах!
Беше прекрасна юнска утрин! Няма значение коя точно, а и не помня коя е била... важното е, че бе прекрасна!Слънцето, леко закачливо ме събуди с топлите си прегръдки и ми се усмихна. Каза: “Добро утро, мило Цвете.” И Цветето се пробуди с прозяваща усмивка, разтърка венчелистчетата си и каза:”Добро утро, Слънчо!” В този прекрасен миг то усети трепета на новия ден, разбра че от тук насетне ще гледа по малко по-различен ъгъл на света. Важното бе, че то се почувства едно цяло със заобикалящия го свят, вече бе завършено. Усещаше всяко едно листенце по себе си, всяка тичинка, всяка една прашинка от цветния си прашец. В същия миг, то усети леко гъделичкане по стъбълцето и веднага си спомни. Това бе неговото Бубулече, което всяка сутрин се грижеше Цветето да сияе! Грижише се всяко венчелистче и чашелистче да си бъде на мястото. То бе неговото слънце, което го топлеше през дългите и студени зимни нощи, което го къпеше в росните капки през горещото лятото. В този единствен миг, толкова кратък и толкова съвършен, Цветето почувства как в него се събира цялото щастие на света и му дава вълшебна пръчица! Това бе липсващата пръчица, с която то да може да разбърка съставките. И това бе всичко, което търсеше. То сияеше от радост и заслепяваше дори големия Слънчо. Разбра, че всяка животинка е нужно да стигне до този ден и да събуди цялата тази енергия в себе си, за да може света да продължи напред.
От този момент нататък, аз знаех и нямах нужда от нищо повече, не търсех вече нищо друго. Бях намерила здрава основа, върху която да излея фундаментите, за да мога от тук нататък да градя нагоре и само нагоре, без да пада.
И сега докато пиша всичко това, осъзнах кога се бе зародило желанието да получана всяка цена отговор на всичко. Даааа, точно там, в моята любима Италияяяяяя :)))) Там нещо бе докоснало душата ми и бе накарало някакви камбанки да почнат да трептят лекичко. И неустено бяха предали вибрациите си на всички останли пружинки и струнички. Вече бяха будни, и никога не ще заспят. И не трябва, не искам. Този нов свят някак неустено и леко небрежно бе навлязал под кожата ми и ме бе накарал да мечтая, така както само любовта може да вдъхновява. Любовта в най-чистата си и истинска форма, тази която няма обяснение, а просто я чувстваш и поемаш дълбоко със сетивата си и всички въпроси и отговори се съдържат в самата нея. Любовта към новото и непознатото, към новите светове и приятели. Любовта към черния шоколад, който се разтапя бавно по езика ти. Любовта към мекото и топло легълце, към твоето вкъщи, в което да се сгушиш и да заспиш сладко, сладко. Любовта към мама и тати, и всички твои луди и така досадни понякога роднини, които колкото и да те дразнят на моменти, винаги ще те накарт да се усмихнеш. Любовта към слънцето и луната, към летния дъжд, тихия вятър и соленото море, към студените снежинки, които се топят върху езика ти. И разбира се, любовта към онова същество, което събира целата ти любов в себе си и даже още повече, което пробужда нови усещания в теб, показва ти нови светове, в които ти се влюбваш, и което ти дава цялата своя нестихваща обич с всеки изминал ден.
Как да не го обичаш този прекрасен звяр, с малките си антенки, с буболечещия поглед, със звънкия му смях, когато невинно го гъделичкаш, с топлите му прегръдки, с нежните му целувки, и с голямото му сърце.... Да точно това сърце ме учи как да обичам, да обичам живота, да обичам всяка малка животника, всяка тревичка, всяка капка дъжд. То ми показва, че винаги може още и още, по-силно и по-високо. И това е всичко, една мъчника светлинка, която става все по-голяма с всяка една усмивка, една милувка, една добра дума. И всичко това благодарение на едно малко сърчице, което тупти тъй усилено вътре в теб и ти дава сили за всеки нов ден. Благодарение на него можеш да изкрещиш точно тук, можеш да крещиш всеки ден и пред целия свят: Обичам те!

Чупливи неща


"Обичам нещата да са оформени като история.
Действителността обаче не е оформена като история и изблиците на необичайното в живота ни също не приличат на история. Те не свършват по напълно задоволителен начин. Припомнянето на странното е като да разкажеш сън: можеш да предадеш събитията в съня, но не и насителите го емоции, нито начина, по който той оцветява целия ти ден."