Няма нищо по-хубаво от лятното безгрижие. Винаги имаш извинение, че е лято , че сега е времето за почивка, че е топло, твърде хубаво време, твърде много предложения, на които не можеш да откажеш, море, приятели, планина, приятели, алкохол, приятели, шоколад, приятели, безкрайни вечери..... с приятели.
Имам чувството че изживявам нещо за последен път. Моментите не се повтарят. Няма как да изживееш един миг два пъти. Не можеш да направиш копие на същия този момент, най-малкото ти вече не си същия, защото вече един път си минал през него и знаеш какво очакваш, знаеш как ще се почувстваш, знаеш кога ще се усмихнеш, кога ще стъпиш на криво, кога ще отпиеш от чашата, а когато се опиташ да го повториш магията на неизвестното я няма. А ти искаш да не знаеш, за това не се стремиш към повторенията, а към новото, новото, което ще те кара да потръпваш и да искаш още от него. Всичко е като чаша хубаво вино, с мек вкус, леките нотки се разхождат по небцето ти и докато първата глътка все още я осъзнаваш, вече си на втората, третата и не помниш коя чаша е, защото е толкова вкусно, че не искаш да спираш, оставяш се на течението, на усещането, знаеш че това ти харесва и не те интересува нищо друго.
Правя всичко, както се прави за първи път- без да се стремя да е перфектно, без да знам какво ще последва, без значение за времето и мястото, важни са само хората. Но го правя и като за последно- повече няма да бъда на същото място, по същото време, със същите мисли, същите усещания, същите въпроси към същите хора. Онова безвремие и безгрижие, което ти позволява да нямаш планове за бъдещето си, да знаеш само какво те очаква в близките дни, седмици или най-много месеци... и това ти е достатъчно, нямаш нужда от друга ясна перспектива. Не искам да вдигам поглед на по-далеч, не искам да търся безкрайността, не искам да живея за утрешния ден или за някой там далечен не знаен момент, който не е ясно кога точно ще настъпи. Искам да съм тук и сега, да усещам погледа ти върху кожата ми, и това да ми бъде достатъчно да продължавам да крача с уверена крачка напред.... или пък настрани. Защото отклоненията са част от правилния път, така проверявам истинността на досегашния.
И няма значение колко непознати улици трябва да извървя, защото винаги идва есента, нещата се подреждат като падащи листа, подреждат се в топла и пъстра гама, без определена последователноста. Махалото забавя своя ритъм и се връща към стария ритъм. А аз заспивам сгушена в черната кадифената прегръдка и продължавам да рисувам на сън.
Няма коментари:
Публикуване на коментар