Enjoy the silence

 

  За да бъде  една  дреха  красива, трябва  нещо повече от красив десен на плътта. Трябва точно взети мерки, идеална кройка, прецизен шев. И най-вече точният човек. И когато се срещнат няма как да не се познаят. Моите думи са в неговата глава, неговите чувства са  в моето сърце. И земята спира да се върти, за да могат по-дълго да се насладят на лунното отражение. Часовникът  започва да отмерва времето по различен начин, картините започват да се движат, а вятърът да нашепва тяхната  песен.

Let Them Talk

Май някъде се пееше, че щастието е в простичките неща.
Който  търси намира.

или

За да намериш себе си  първо трябва да се загубиш.

И

За да разбереш, че това е истинската любов, трябва първо да я загубиш.
Да, ама не!
Истинските неща не се губят, може да се видоизменят, да преминават в други форми и измерения, но никога не биха изчезнали напълно.

Човешкото съзнание е странно. Подлага всяко ново нещо на съмнение, хиляди тестове, въпроси, изпитания. И чак когато  премине през всичко, прави сложна статистика, от която да каже дали остава за/ при теб или пък бива моментално изхвърлено в кошчето.

Макар вече да сме средата на декември, все още се чувствам завъртяна във  вихрите на лятото. Лятото винаги ми е носело онази свобода, която  ти позволява  да забравиш за всичко, оставяш се на мига, правиш всяка стъпка сама за себе си, без да е обвързана с последната или следващата. Това  лято  продължи повече от очакваното и може би твърде дълго, защото  успя да ме изтощи физически, но пък емоционалната ми батерия бе презаредена на макс.  С нетърпение  чакам онези зимни дни, в които ще мога да стоя сгушена в леглото, ще усещам мирисът на борови иглички и когато чуя смесицата от познати гласове, ще се търкулна боса по стълбите и ще заровя ръце в чашата горещ липов чай.
Осъзнах колко много време ми е запълвал университетът, и оставяйки сега с толкова много свободно време,  за части от секундата успявам да го запълня с обещания и ангажименти към приятели, работа и все възможни каузи за подпомагане, че чак забравям за себе си.  В кратки моменти чувствам изтощението от цялото това  раздаване, но нямаше да съм аз, ако откажех помощта си с допиването на някоя и друга бира :)

Аз съм човек, който твърде много обича да гледа към миналото, към онези хубави моменти, които вече  са отминали и да се надявам  пак да се случат. Но мисля че от части успях да се излекувам. Последните месеци се случиха толкова нови неща, но от онези малките, които не ги усещаш веднага, а след време. Които имат остатъчен привкус, който да ти напомня  за нещо, но не нещо конкретно, а просто за топлото чувство, което си усетил на момента.
Винаги съм обичала дългите  разговори. Носят ми някакво  вътрешно  удовлетворение, когато успеем да стигнем до някакъв отговор на въпрос, който дори не сме знаели, че сме го задали. Но най-много обичам да намирам отговорите в очите ти.

Не  знам дали  е егоистично или пък не, но и не ме интересува, защото се чувствам с една крачка по- близо до нея, когато се погледна през твоите очи. Харесва ми това, което виждам през тях.  Обичам тайния свят, който са създали  за нас, в който няма никой друг. Не искам да оставам  там за винаги, стигат ми кратките откраднати мигове в него, през които ме вдъхновяваш за истинския живот. За този, в който мога и аз да вдъхновявам, да оцветявам и да изпълвам чуждите мигове.  Защото най-жива се чувствам тогава, когато видя че съм успяла да нарисувам усмивката в чуждите очи.

Nocturne

Вървя към топлото легло и меката възглавница, а колкото повече се приближавам, толкова по-бавно започвам да крача. Искам да продължавам да вървя. Има нещо хипнотизиращо в това да чуваш собствените си стъпки, токовете в паважа, светлината на уличните лапми, която се процежда през мъглата. Тишината се нарушава от някоя и друга минаваща кола, но тя е просто още един детайл към общата картина. Не искам да се прибирам, искам да остана в  безвремието на мълчаливата нощ. Да остана в нейното спокойствие. Да се наслаждавам à la musique pour la nuit.

Search, jump, fly

 Не искам да изричам мислите си на глас, страх ме е да ги чуя. Страх ме е дори да си ги помисля. Опитвам  се  да избягам от самата себе си. Опитвам се да си наложа изкуствено други важни неща, заобикаляйки същността. Отлагам го за утре. В момента нямам  време да мисля точно за това и си слагам бележка,  че ще го свърша в събота, но прекрасно знам, че и тогава ще намеря по-важен проблем,  чието  решение не търпи отлагане.

  Искаше ми се  да сложа някакъв  край, или пък начало. По-скоро е начало. Но не ми харесва как завършва предходната история. Не знам как да я използвам. Не съм сигурна, дали  я искам, дали ми трябва, дали съм я искала. Това с пускането по течението май не винаги е добра идея. Хващайки първият възможен път, без да се замисля до къде  бих искала  да  стигна в краят му, няма как да ме отведе до реализация  на една мечта. Мечти, май ме е било страх да  мечтая за големите неща, за нещата, които не знам как да  ги постигна. Дори не мога да се оправдая пред себе си, че съм била малка и не съм разбирала. Защото това съм го осъзнала отдавна, но не исках да го приема, избягвах много елегантно разговорите със  себе си, избягвах да си задавам въпроси, избягвах да търся  отговори, избягвах да рискувам.

  Не знам дали съм била  искрена в желанията си, как да бъда по детски непринудена в играта, как да изляза от погрешните истини, в които са ме забъркали обстоятелствата. И мога ли да започна всичко на ново.... май и това с новото никога не се получава. Няма как да захвърля в кошчето няколко години  усърдие, което ми е доставяло удоволствие. А аз наистина  харесвах всичко, което правех с теб, за мен, с нас. Но не намирам приложението ти, или пък не знам как, или не си за мен. Искам да бъдеш перфектен, но не знам как да те направя  такъв.  Не знам коя е липсващата  част в пъзела и къде да я намеря. Но не знам нито формата, нито цвета на въпросната частица, знам само как искам да ме кара  да летя. Както летях днес.

Ароматно и студено

   Ноември месец..... събота вечер все още мирише на късно лято, лятна фиеста, безсънни нощи..... неделя сутрин- слънцето ме съблазнява  да прекарам целия ден в мързелуване и наслада на последните  топли часове. Май вече  палачинките стават неотменна част от неделния ден.
   Със скриването на слънцето се разнася лепкавият аромат на мъглите, които бавно се спускат из софийските улици, обгръщат с тънки пръсти гърлото ми и ме задушават с тежките си прегръдки. Нещо ме кара да продължа да вървя  и да вдишам от неделното спокойствие  на нощна София. Обичам когато градът е почти пуст, всички са на топло пред телевизорите си, а аз мога да обикалям с часове и да рия с крака пожълтелите листа. Тогава някак си усещам, че това е единственото правилно място в този момент.

Непознати улици

  

Няма нищо по-хубаво от лятното безгрижие. Винаги имаш извинение, че е лято , че  сега е времето за почивка, че е топло, твърде хубаво време, твърде много предложения, на които не можеш да откажеш,  море, приятели, планина, приятели, алкохол, приятели, шоколад, приятели, безкрайни вечери..... с приятели.

  Имам чувството че изживявам нещо за последен път. Моментите  не се повтарят. Няма как да изживееш един миг  два пъти. Не можеш да направиш копие на същия  този момент, най-малкото ти вече не си същия, защото вече  един път  си минал  през него и знаеш какво очакваш, знаеш как ще се почувстваш, знаеш кога ще се усмихнеш, кога ще стъпиш на криво, кога ще отпиеш от чашата, а когато се опиташ да го повториш магията  на неизвестното  я няма. А ти  искаш да не знаеш, за това не се стремиш към повторенията, а към новото, новото, което ще те кара да потръпваш и да искаш още от него. Всичко е като чаша  хубаво вино, с мек вкус, леките нотки се разхождат по небцето ти и докато първата  глътка все още я осъзнаваш, вече  си на  втората, третата и не помниш коя чаша е, защото е толкова вкусно, че не искаш да спираш, оставяш се на течението, на усещането, знаеш че това ти харесва и не те интересува нищо друго.

  Правя всичко, както се прави за първи път- без да се стремя да е перфектно, без да знам какво  ще последва, без значение за  времето и мястото, важни са  само хората. Но го  правя и като за последно- повече няма да бъда на същото място, по същото време, със същите мисли, същите усещания, същите въпроси към същите хора. Онова  безвремие  и безгрижие, което ти позволява  да нямаш планове за бъдещето си, да знаеш само какво те очаква  в близките дни, седмици или най-много месеци... и  това  ти е достатъчно, нямаш нужда от друга  ясна  перспектива. Не искам да вдигам поглед  на по-далеч, не искам да търся  безкрайността, не искам да живея  за утрешния ден или за някой там далечен не знаен момент, който не е ясно кога точно ще настъпи. Искам да съм тук и сега, да усещам погледа  ти  върху кожата ми, и това да ми бъде достатъчно да продължавам да крача с уверена крачка напред.... или пък настрани. Защото отклоненията  са част от  правилния път, така  проверявам истинността на досегашния.

И няма значение колко непознати улици трябва да извървя, защото винаги идва есента, нещата се подреждат като падащи листа, подреждат се в топла и пъстра гама, без определена последователноста. Махалото забавя  своя ритъм и се връща към стария ритъм. А аз заспивам сгушена в черната кадифената прегръдка  и  продължавам да рисувам на сън.

Групостни летни нощи и дни

Лято-  слънчевите аромати, соленият вкус по кожата ми, бризът на брега на морето или  пък  на планинското езеро.  Отдавна  не  съм живяла само със събота и неделя, да не усещам как минават делничните дни, а уикенда да ми се струва  безкраен.

 
 Не го бях правила до сега. Да нямам планове за утрешния ден. Да знам само че утре тръгвам за морето, но без реална представа  с кого, къде, как.  И за първи път се чувствах добре от факта, че нямам планове за това как ще се развият нещата. И ето че те не просто се случиха, а ми бяха просто перфектни. Дните си минаваха, морето беше в краката ми,  вятърът отвяваше и най-малкото опит да се планира нещо. Трябваше само някой да предложи нещо и вече всички бяха " Едвам ме нави". И неусетно  от морето  преминахме  към басейна, а от  там високо в планината. Делничните дни преминаваха като сън, къде с помощта на повече или по-малко джин, къде без.... но минаваха.

 А всичко клони, към едно незабравимо лято. Лято преизпълнено с вдъхновяващи моменти, хора, разговори, случки, зайци, слънце,слънце, много слънце. Слънце в очите, слънце в косите, слънце в думите. Срещи с стари приятели, с които се разминавате постоянно, но пък в правилния момент нещо ви събира. Срещи с бъдещи приятели. Срещи, които ще ме заредат с енергия за  студената зима.
 Липсата на сън не се усеща, когато има достатъчно положителни  емоции, които да те надрусат до неознаваемост, нямаш нужда от никаква друга стимулация. Лошото е че се пристрастяваш по-бързо и искаш още и още и още, от онова същото- горещото лятно слънце, но да бъде споделено, но не с кой и да е с ТЯХ.



Иска ми се да опиша всичко, но не намирам точните думи. Някои неща могат само да се изживеят, не могат да  бъдат преразказан. Силата  на емоциите си остава  само и единствено в теб и в другите около теб. Колкото  и да се опитваш да я  изкажеш на глас, то това ще е някакво бледо подобие на истинското усещане.