Не искам да изричам мислите си на глас, страх ме е да ги чуя.
Страх ме е дори да си ги помисля. Опитвам
се да избягам от самата себе си.
Опитвам се да си наложа изкуствено други важни неща, заобикаляйки същността. Отлагам
го за утре. В момента нямам време да
мисля точно за това и си слагам бележка,
че ще го свърша в събота, но прекрасно знам, че и тогава ще намеря
по-важен проблем, чието решение не търпи отлагане.
Искаше ми се да сложа
някакъв край, или пък начало. По-скоро е
начало. Но не ми харесва как завършва предходната история. Не знам как да я
използвам. Не съм сигурна, дали я искам,
дали ми трябва, дали съм я искала. Това с пускането по течението май не винаги
е добра идея. Хващайки първият възможен път, без да се замисля до къде бих искала
да стигна в краят му, няма как да
ме отведе до реализация на една мечта.
Мечти, май ме е било страх да мечтая за
големите неща, за нещата, които не знам как да
ги постигна. Дори не мога да се оправдая пред себе си, че съм била малка
и не съм разбирала. Защото това съм го осъзнала отдавна, но не исках да го
приема, избягвах много елегантно разговорите със себе си, избягвах да си задавам въпроси, избягвах
да търся отговори, избягвах да рискувам.
Не знам дали съм била
искрена в желанията си, как да бъда по детски непринудена в играта, как
да изляза от погрешните истини, в които са ме забъркали обстоятелствата. И мога
ли да започна всичко на ново.... май и това с новото никога не се получава.
Няма как да захвърля в кошчето няколко години
усърдие, което ми е доставяло удоволствие. А аз наистина харесвах всичко, което правех с теб, за мен,
с нас. Но не намирам приложението ти, или пък не знам как, или не си за мен.
Искам да бъдеш перфектен, но не знам как да те направя такъв. Не знам коя е липсващата част в пъзела и къде да я намеря. Но не знам
нито формата, нито цвета на въпросната частица, знам само как искам да ме
кара да летя. Както летях днес.
Няма коментари:
Публикуване на коментар