Let Them Talk

Май някъде се пееше, че щастието е в простичките неща.
Който  търси намира.

или

За да намериш себе си  първо трябва да се загубиш.

И

За да разбереш, че това е истинската любов, трябва първо да я загубиш.
Да, ама не!
Истинските неща не се губят, може да се видоизменят, да преминават в други форми и измерения, но никога не биха изчезнали напълно.

Човешкото съзнание е странно. Подлага всяко ново нещо на съмнение, хиляди тестове, въпроси, изпитания. И чак когато  премине през всичко, прави сложна статистика, от която да каже дали остава за/ при теб или пък бива моментално изхвърлено в кошчето.

Макар вече да сме средата на декември, все още се чувствам завъртяна във  вихрите на лятото. Лятото винаги ми е носело онази свобода, която  ти позволява  да забравиш за всичко, оставяш се на мига, правиш всяка стъпка сама за себе си, без да е обвързана с последната или следващата. Това  лято  продължи повече от очакваното и може би твърде дълго, защото  успя да ме изтощи физически, но пък емоционалната ми батерия бе презаредена на макс.  С нетърпение  чакам онези зимни дни, в които ще мога да стоя сгушена в леглото, ще усещам мирисът на борови иглички и когато чуя смесицата от познати гласове, ще се търкулна боса по стълбите и ще заровя ръце в чашата горещ липов чай.
Осъзнах колко много време ми е запълвал университетът, и оставяйки сега с толкова много свободно време,  за части от секундата успявам да го запълня с обещания и ангажименти към приятели, работа и все възможни каузи за подпомагане, че чак забравям за себе си.  В кратки моменти чувствам изтощението от цялото това  раздаване, но нямаше да съм аз, ако откажех помощта си с допиването на някоя и друга бира :)

Аз съм човек, който твърде много обича да гледа към миналото, към онези хубави моменти, които вече  са отминали и да се надявам  пак да се случат. Но мисля че от части успях да се излекувам. Последните месеци се случиха толкова нови неща, но от онези малките, които не ги усещаш веднага, а след време. Които имат остатъчен привкус, който да ти напомня  за нещо, но не нещо конкретно, а просто за топлото чувство, което си усетил на момента.
Винаги съм обичала дългите  разговори. Носят ми някакво  вътрешно  удовлетворение, когато успеем да стигнем до някакъв отговор на въпрос, който дори не сме знаели, че сме го задали. Но най-много обичам да намирам отговорите в очите ти.

Не  знам дали  е егоистично или пък не, но и не ме интересува, защото се чувствам с една крачка по- близо до нея, когато се погледна през твоите очи. Харесва ми това, което виждам през тях.  Обичам тайния свят, който са създали  за нас, в който няма никой друг. Не искам да оставам  там за винаги, стигат ми кратките откраднати мигове в него, през които ме вдъхновяваш за истинския живот. За този, в който мога и аз да вдъхновявам, да оцветявам и да изпълвам чуждите мигове.  Защото най-жива се чувствам тогава, когато видя че съм успяла да нарисувам усмивката в чуждите очи.