La nuit

"- Слънцето е хубаво, но толкова силно осветява  нещата, че не можеш да видиш много надалеч.Душата ти не отива надалеч през деня, защото спира там, докъдето виждаш.
-Какво искаш да кажеш?
-Нощта е по-добра. Тя може да разтегне душата ти чак до звездите. А това е много  далеч. През деня е толкова шумно, че не можеш да чуваш. а през нощта можеш. Тя те разтяга.
...
Повечето нощни хора бяха прекрасни хора. Повечето нощни хора обичаха да говорят.
...
-Обичаш ли тъмнината?
Ана кимна:
-Тя те кара да се разтягаш и кутията става голяма.
-Вярно, вярно. Моята причина да предпочитам тъмнинатa е , че на тъмно трябва да се опишеш. А на светло другите те описват."

Тъмно е. И тя е тъмна. Но въпреки това аз я виждам. Още една част от пъзела си е у дома и започва да звучи по-уютно.
За някой може и да важи поговорката  с по-мъдрото утро от вечерта, но аз винаги съм обичала да съм наопаки.
Нощта е толкова красива, когато успееш да видиш отвъд нейната тъмнина. Сълзите не са страшни и срамежливи, а буйна река, която ще те отведе по-бързо до следващото пристанище.
На тъмно говоря с теб.
На тъмно вървя по правилния път.
На тъмно се научих да летя.
На тъмно се случват красивите неща.
В тъмното не съм самотна.
С нощта се раждаме и с нощта си отиваме.
Но и на тъмно те срещнах.

Ендорфинна лудост

  Мозъкът ми категорично отказва да синтезира каквато и да била  информация, чувства, събития.... отказва да се замисли над проблемите, просто се е оставил да плава по течението. Не, той не плава, а постоянно сменя бързей след бързей и дори не знае до къде е стигнал.  Организмът ми е гладен за адреналин, но от онзи нестандартния и неочаквания. При всяко предложение за нещо ново той е с две ръце "ЗА": Летях в бялата пустиня, бях мокра, гладна, изтощена, но кръвта ми беше  пренаситена с  положителен заряд, че  нищо не можеше да ме  смути; Часовете премятане, падане, въргаляне, губене, мъгла, дъжд, се пробразуваха в часове, седмици и вече месеци на летене над паркета, предни салта, задни салта, подскачане в ритъм, извън ритъм.... Всички тези часове прекарани  в адреналинен делириум бяха морският бряг през студената зимата, а сега стават допълнение към топлите юнски вечери.

 Часовете прекарани в танци  някак си ми напомнят за детските ми години. Времето просто спира, мозъкът ми изключва и остават само аз, музиката и хилядите подскачащи крачета. Не мисля  за нищо, не се притеснявам от нищо, все едно да играя на криеница или да стоя с часове с лопатка и кофичка  в пясъчника. Всичко е толкова  кристално няма вчера, няма  утре, само  сега. Както забравяхме като деца да се приберем за вечеря, защото сме се залисали в играта, сега забравям да се прибера  за да се наспя.

Всичко това ме кара да мечатя, да рисувам нови хоризонти. Хоризонти в цветове, звуци и аромати, без ясни образи, само силуети. Така са по-красиви, по-непредсказуеми, могат да се видоизменят във всеки един момент. Иска ми се да те срещна отново. Сегашните ни образи да се запознаят в един друг свят и да започнат да се опознават. Началото винаги е толкова красиво. Като първите лъчи на слънцето след буря. Като първите пръски на вълните, когато току що си стъпил на плажа. Като първата хапка от шоколада. 

Искам да съм героиня от роман, но детски роман. По възможност в няколко  тома. Най-добре да е някоя  смесица от страната на чудесата, криминални приключения, детска любов и още нещо. Ще бъда винаги облечена в онази бонбонена рокля с бяла  якичка, с чифт зелени пантофки и леко налудничев поглед. Ще пия чай от тенекиена кутия, ще ям  шоколадови бискивитки и ще карам колело,но само когато вали. През останалото време ще  играем на дракони и леприкони, ще се бием за лудия шапкар и ще спим в къщичката на дървото. А когато ни омръзне, ще отваряме някоя шахта и ще отиваме в подземния свят, където все още не знаем какво ще ни се случи.

...

  Алиса отвори очи, когато усети как мекото, космато тяло на гъсеницата се плъзга по оголеното й бедро. Тя премигна няколко пъти, облиза устни и по тях като слънчево, бяло зайче затрептя похотливата усмивка. Тази усмивка бе в такъв контраст с невинните й детски очи, че нерядко Чешърския котарак се бе пресягал завистливо, за да й я отнеме. Като всяко благовъзпитано момиче Алиса не даряваше усмивката си на първия срещнат психар. А в Канелената гора те бяха много.

Out of control

   

    Човек, който не знае къде се намира и на къде  отива, няма как да се загуби. Но  страхът от неизвестното, може да те накара да избягаш от себе си. Не е лесно да  признаеш, че си объркан и си нямаш  идея какво точно искаш да ти се случи оттук нататък. Как точно да  предизвикаш съдбата, да си намислиш желание на звездите като  не знаеш какво  да е то. Дори бледа форма, трептене  или мъждинка да имаше, пак щеше да имаш към какво да тръгнеш. Ама не. Нищо. За това е толкова  по-лесно просто да избягаш от  цялата идея за нищото. Намираш  с какво да ангажираш малкия си  мозък, така че да бъде  зает на сто и един процента, за да забрави напълно, че има едно нищо, което трябва да бъде  трансформирано. Да се държиш като 17 годишен някак си не ти  приляга,но ти харесва. Правиш всички онези неща, които не си направил, когато му е било времето, но не защото тогава нещо или някой ти е пречил, а защото  сам си решил да не ги правиш, казал си си няма да правя  глупости, не ми трябват  тези неща. А сега, за по-умен ли се имаш, за по-узрял, за нещо повече, че  изведнъж решаваш да си позволиш това нехайство. Какво печелиш като се оставяш на първичните си инстинкти. А какво губиш. Колко полезни неща би могъл да свършиш за  себе си. Остави другите, бъди малко егоист, стига си си доставял удоволствие под претекст, че го правиш за тях, за него, за нея. До къде ще те доведе. Защо като беше млад, казваше "Няма да правя това, защото  не знам дали ще успея да се контролирам." А сега си решил, че можеш да  контролираш всичко. И какво. Как  ги контролираш. Възползваш се от тях, като ги насочваш да  работят за теб, за твоята  заблуда, за падението ти. Гениално. Продължавай в същия дух, току виж си открил топлата вода. Вместо да си седнеш на  красивия  задник и да напрегнеш малко умната си главица, за да   измислиш  условието на задачата, ти си търсиш Ъпсурдни проблеми, които биха се решили от само себе си, ако беше в адекватната си същност. Саморазрушението ти може да бъде много по-красиво, но ако  го отложиш за след 20-30-40 години.

    Знам искаш нещо ново да ти се  случи, нещо красиво, необяснимо, нещо  повече от вълнуващо. Искаш близостта  с хората да не е толкова еднократна, сезонна, виртуална. Имаш нужда от нови характери, които да опознаваш, да  те вдъхновяват да  търсиш новите неща  за и в себе си. Знам че обичаш драмата, но не е нужно да я насаждаш насила в твоя живот, за да усетиш после, по-силно нейната липса и да оцениш колко е хубаво, когато я няма. Не е нужно да се опитваш да решиш чуждите проблеми,  пробвай първо с твоите. Знам че ще кажеш, че те не са ти интересни, защото са твои. Но ти най-добре знаеш, че за да се върнеш отново  там, където  беше, където се чувстваше добре и на място, трябва да направиш крачка назад и да натиснеш проклетия shut down, за да можеш най-накрая  да свършиш нещо полезно. Стига  си го отлагал за утрешния ден. Направи деня си ползотворен и почувствай онази вътрешна  усмивка от вече завършената  работа.

(между редовете на "Лудост"-та)

Enjoy the silence

 

  За да бъде  една  дреха  красива, трябва  нещо повече от красив десен на плътта. Трябва точно взети мерки, идеална кройка, прецизен шев. И най-вече точният човек. И когато се срещнат няма как да не се познаят. Моите думи са в неговата глава, неговите чувства са  в моето сърце. И земята спира да се върти, за да могат по-дълго да се насладят на лунното отражение. Часовникът  започва да отмерва времето по различен начин, картините започват да се движат, а вятърът да нашепва тяхната  песен.

Let Them Talk

Май някъде се пееше, че щастието е в простичките неща.
Който  търси намира.

или

За да намериш себе си  първо трябва да се загубиш.

И

За да разбереш, че това е истинската любов, трябва първо да я загубиш.
Да, ама не!
Истинските неща не се губят, може да се видоизменят, да преминават в други форми и измерения, но никога не биха изчезнали напълно.

Човешкото съзнание е странно. Подлага всяко ново нещо на съмнение, хиляди тестове, въпроси, изпитания. И чак когато  премине през всичко, прави сложна статистика, от която да каже дали остава за/ при теб или пък бива моментално изхвърлено в кошчето.

Макар вече да сме средата на декември, все още се чувствам завъртяна във  вихрите на лятото. Лятото винаги ми е носело онази свобода, която  ти позволява  да забравиш за всичко, оставяш се на мига, правиш всяка стъпка сама за себе си, без да е обвързана с последната или следващата. Това  лято  продължи повече от очакваното и може би твърде дълго, защото  успя да ме изтощи физически, но пък емоционалната ми батерия бе презаредена на макс.  С нетърпение  чакам онези зимни дни, в които ще мога да стоя сгушена в леглото, ще усещам мирисът на борови иглички и когато чуя смесицата от познати гласове, ще се търкулна боса по стълбите и ще заровя ръце в чашата горещ липов чай.
Осъзнах колко много време ми е запълвал университетът, и оставяйки сега с толкова много свободно време,  за части от секундата успявам да го запълня с обещания и ангажименти към приятели, работа и все възможни каузи за подпомагане, че чак забравям за себе си.  В кратки моменти чувствам изтощението от цялото това  раздаване, но нямаше да съм аз, ако откажех помощта си с допиването на някоя и друга бира :)

Аз съм човек, който твърде много обича да гледа към миналото, към онези хубави моменти, които вече  са отминали и да се надявам  пак да се случат. Но мисля че от части успях да се излекувам. Последните месеци се случиха толкова нови неща, но от онези малките, които не ги усещаш веднага, а след време. Които имат остатъчен привкус, който да ти напомня  за нещо, но не нещо конкретно, а просто за топлото чувство, което си усетил на момента.
Винаги съм обичала дългите  разговори. Носят ми някакво  вътрешно  удовлетворение, когато успеем да стигнем до някакъв отговор на въпрос, който дори не сме знаели, че сме го задали. Но най-много обичам да намирам отговорите в очите ти.

Не  знам дали  е егоистично или пък не, но и не ме интересува, защото се чувствам с една крачка по- близо до нея, когато се погледна през твоите очи. Харесва ми това, което виждам през тях.  Обичам тайния свят, който са създали  за нас, в който няма никой друг. Не искам да оставам  там за винаги, стигат ми кратките откраднати мигове в него, през които ме вдъхновяваш за истинския живот. За този, в който мога и аз да вдъхновявам, да оцветявам и да изпълвам чуждите мигове.  Защото най-жива се чувствам тогава, когато видя че съм успяла да нарисувам усмивката в чуждите очи.

Nocturne

Вървя към топлото легло и меката възглавница, а колкото повече се приближавам, толкова по-бавно започвам да крача. Искам да продължавам да вървя. Има нещо хипнотизиращо в това да чуваш собствените си стъпки, токовете в паважа, светлината на уличните лапми, която се процежда през мъглата. Тишината се нарушава от някоя и друга минаваща кола, но тя е просто още един детайл към общата картина. Не искам да се прибирам, искам да остана в  безвремието на мълчаливата нощ. Да остана в нейното спокойствие. Да се наслаждавам à la musique pour la nuit.

Search, jump, fly

 Не искам да изричам мислите си на глас, страх ме е да ги чуя. Страх ме е дори да си ги помисля. Опитвам  се  да избягам от самата себе си. Опитвам се да си наложа изкуствено други важни неща, заобикаляйки същността. Отлагам го за утре. В момента нямам  време да мисля точно за това и си слагам бележка,  че ще го свърша в събота, но прекрасно знам, че и тогава ще намеря по-важен проблем,  чието  решение не търпи отлагане.

  Искаше ми се  да сложа някакъв  край, или пък начало. По-скоро е начало. Но не ми харесва как завършва предходната история. Не знам как да я използвам. Не съм сигурна, дали  я искам, дали ми трябва, дали съм я искала. Това с пускането по течението май не винаги е добра идея. Хващайки първият възможен път, без да се замисля до къде  бих искала  да  стигна в краят му, няма как да ме отведе до реализация  на една мечта. Мечти, май ме е било страх да  мечтая за големите неща, за нещата, които не знам как да  ги постигна. Дори не мога да се оправдая пред себе си, че съм била малка и не съм разбирала. Защото това съм го осъзнала отдавна, но не исках да го приема, избягвах много елегантно разговорите със  себе си, избягвах да си задавам въпроси, избягвах да търся  отговори, избягвах да рискувам.

  Не знам дали съм била  искрена в желанията си, как да бъда по детски непринудена в играта, как да изляза от погрешните истини, в които са ме забъркали обстоятелствата. И мога ли да започна всичко на ново.... май и това с новото никога не се получава. Няма как да захвърля в кошчето няколко години  усърдие, което ми е доставяло удоволствие. А аз наистина  харесвах всичко, което правех с теб, за мен, с нас. Но не намирам приложението ти, или пък не знам как, или не си за мен. Искам да бъдеш перфектен, но не знам как да те направя  такъв.  Не знам коя е липсващата  част в пъзела и къде да я намеря. Но не знам нито формата, нито цвета на въпросната частица, знам само как искам да ме кара  да летя. Както летях днес.