Nocturne

Вървя към топлото легло и меката възглавница, а колкото повече се приближавам, толкова по-бавно започвам да крача. Искам да продължавам да вървя. Има нещо хипнотизиращо в това да чуваш собствените си стъпки, токовете в паважа, светлината на уличните лапми, която се процежда през мъглата. Тишината се нарушава от някоя и друга минаваща кола, но тя е просто още един детайл към общата картина. Не искам да се прибирам, искам да остана в  безвремието на мълчаливата нощ. Да остана в нейното спокойствие. Да се наслаждавам à la musique pour la nuit.

Search, jump, fly

 Не искам да изричам мислите си на глас, страх ме е да ги чуя. Страх ме е дори да си ги помисля. Опитвам  се  да избягам от самата себе си. Опитвам се да си наложа изкуствено други важни неща, заобикаляйки същността. Отлагам го за утре. В момента нямам  време да мисля точно за това и си слагам бележка,  че ще го свърша в събота, но прекрасно знам, че и тогава ще намеря по-важен проблем,  чието  решение не търпи отлагане.

  Искаше ми се  да сложа някакъв  край, или пък начало. По-скоро е начало. Но не ми харесва как завършва предходната история. Не знам как да я използвам. Не съм сигурна, дали  я искам, дали ми трябва, дали съм я искала. Това с пускането по течението май не винаги е добра идея. Хващайки първият възможен път, без да се замисля до къде  бих искала  да  стигна в краят му, няма как да ме отведе до реализация  на една мечта. Мечти, май ме е било страх да  мечтая за големите неща, за нещата, които не знам как да  ги постигна. Дори не мога да се оправдая пред себе си, че съм била малка и не съм разбирала. Защото това съм го осъзнала отдавна, но не исках да го приема, избягвах много елегантно разговорите със  себе си, избягвах да си задавам въпроси, избягвах да търся  отговори, избягвах да рискувам.

  Не знам дали съм била  искрена в желанията си, как да бъда по детски непринудена в играта, как да изляза от погрешните истини, в които са ме забъркали обстоятелствата. И мога ли да започна всичко на ново.... май и това с новото никога не се получава. Няма как да захвърля в кошчето няколко години  усърдие, което ми е доставяло удоволствие. А аз наистина  харесвах всичко, което правех с теб, за мен, с нас. Но не намирам приложението ти, или пък не знам как, или не си за мен. Искам да бъдеш перфектен, но не знам как да те направя  такъв.  Не знам коя е липсващата  част в пъзела и къде да я намеря. Но не знам нито формата, нито цвета на въпросната частица, знам само как искам да ме кара  да летя. Както летях днес.

Ароматно и студено

   Ноември месец..... събота вечер все още мирише на късно лято, лятна фиеста, безсънни нощи..... неделя сутрин- слънцето ме съблазнява  да прекарам целия ден в мързелуване и наслада на последните  топли часове. Май вече  палачинките стават неотменна част от неделния ден.
   Със скриването на слънцето се разнася лепкавият аромат на мъглите, които бавно се спускат из софийските улици, обгръщат с тънки пръсти гърлото ми и ме задушават с тежките си прегръдки. Нещо ме кара да продължа да вървя  и да вдишам от неделното спокойствие  на нощна София. Обичам когато градът е почти пуст, всички са на топло пред телевизорите си, а аз мога да обикалям с часове и да рия с крака пожълтелите листа. Тогава някак си усещам, че това е единственото правилно място в този момент.

Непознати улици

  

Няма нищо по-хубаво от лятното безгрижие. Винаги имаш извинение, че е лято , че  сега е времето за почивка, че е топло, твърде хубаво време, твърде много предложения, на които не можеш да откажеш,  море, приятели, планина, приятели, алкохол, приятели, шоколад, приятели, безкрайни вечери..... с приятели.

  Имам чувството че изживявам нещо за последен път. Моментите  не се повтарят. Няма как да изживееш един миг  два пъти. Не можеш да направиш копие на същия  този момент, най-малкото ти вече не си същия, защото вече  един път  си минал  през него и знаеш какво очакваш, знаеш как ще се почувстваш, знаеш кога ще се усмихнеш, кога ще стъпиш на криво, кога ще отпиеш от чашата, а когато се опиташ да го повториш магията  на неизвестното  я няма. А ти  искаш да не знаеш, за това не се стремиш към повторенията, а към новото, новото, което ще те кара да потръпваш и да искаш още от него. Всичко е като чаша  хубаво вино, с мек вкус, леките нотки се разхождат по небцето ти и докато първата  глътка все още я осъзнаваш, вече  си на  втората, третата и не помниш коя чаша е, защото е толкова вкусно, че не искаш да спираш, оставяш се на течението, на усещането, знаеш че това ти харесва и не те интересува нищо друго.

  Правя всичко, както се прави за първи път- без да се стремя да е перфектно, без да знам какво  ще последва, без значение за  времето и мястото, важни са  само хората. Но го  правя и като за последно- повече няма да бъда на същото място, по същото време, със същите мисли, същите усещания, същите въпроси към същите хора. Онова  безвремие  и безгрижие, което ти позволява  да нямаш планове за бъдещето си, да знаеш само какво те очаква  в близките дни, седмици или най-много месеци... и  това  ти е достатъчно, нямаш нужда от друга  ясна  перспектива. Не искам да вдигам поглед  на по-далеч, не искам да търся  безкрайността, не искам да живея  за утрешния ден или за някой там далечен не знаен момент, който не е ясно кога точно ще настъпи. Искам да съм тук и сега, да усещам погледа  ти  върху кожата ми, и това да ми бъде достатъчно да продължавам да крача с уверена крачка напред.... или пък настрани. Защото отклоненията  са част от  правилния път, така  проверявам истинността на досегашния.

И няма значение колко непознати улици трябва да извървя, защото винаги идва есента, нещата се подреждат като падащи листа, подреждат се в топла и пъстра гама, без определена последователноста. Махалото забавя  своя ритъм и се връща към стария ритъм. А аз заспивам сгушена в черната кадифената прегръдка  и  продължавам да рисувам на сън.

Групостни летни нощи и дни

Лято-  слънчевите аромати, соленият вкус по кожата ми, бризът на брега на морето или  пък  на планинското езеро.  Отдавна  не  съм живяла само със събота и неделя, да не усещам как минават делничните дни, а уикенда да ми се струва  безкраен.

 
 Не го бях правила до сега. Да нямам планове за утрешния ден. Да знам само че утре тръгвам за морето, но без реална представа  с кого, къде, как.  И за първи път се чувствах добре от факта, че нямам планове за това как ще се развият нещата. И ето че те не просто се случиха, а ми бяха просто перфектни. Дните си минаваха, морето беше в краката ми,  вятърът отвяваше и най-малкото опит да се планира нещо. Трябваше само някой да предложи нещо и вече всички бяха " Едвам ме нави". И неусетно  от морето  преминахме  към басейна, а от  там високо в планината. Делничните дни преминаваха като сън, къде с помощта на повече или по-малко джин, къде без.... но минаваха.

 А всичко клони, към едно незабравимо лято. Лято преизпълнено с вдъхновяващи моменти, хора, разговори, случки, зайци, слънце,слънце, много слънце. Слънце в очите, слънце в косите, слънце в думите. Срещи с стари приятели, с които се разминавате постоянно, но пък в правилния момент нещо ви събира. Срещи с бъдещи приятели. Срещи, които ще ме заредат с енергия за  студената зима.
 Липсата на сън не се усеща, когато има достатъчно положителни  емоции, които да те надрусат до неознаваемост, нямаш нужда от никаква друга стимулация. Лошото е че се пристрастяваш по-бързо и искаш още и още и още, от онова същото- горещото лятно слънце, но да бъде споделено, но не с кой и да е с ТЯХ.



Иска ми се да опиша всичко, но не намирам точните думи. Някои неща могат само да се изживеят, не могат да  бъдат преразказан. Силата  на емоциите си остава  само и единствено в теб и в другите около теб. Колкото  и да се опитваш да я  изкажеш на глас, то това ще е някакво бледо подобие на истинското усещане.

Бряг с цвят най-зелен

работа, писане, работа, писане, чертане, чертане, чертане, от време на време сън. Много емоции, малко време. Неща за първи път, неща за втори,  гадни неща, скучни неща, вкусни неща, очаквани или пък не....

  За човек, който винаги е имал планове за нещата, подреждал си е задачите, съм възмутена, но пък и възхитена , че си предадох дипломната в последния възможен момент. Бързо случващите се неща последния месец и половина бяха толкова, твърде и неописуемо навързани едно след друго, че прегрялото ми мозъче нямаше възможност да ги възприеме, а те продължават. Имам нужда от външен хард, твърде много информация за кратко време. Защита, пътуване, спане, менти, палатка, море, пясък, спален чувал, небе, море, звезди, море, море, море, слънце, джулай.(нещо прихващам от словореда на Мария) Най-накрая джулай на морския бряг. Изводи- имала съм по-хубави морски изгреви, по-романтични, по-пиянски.... но не беше падала до сега Голямата мечка върху мен докато спя.  Първо опъване на палатка, първо преспиване на плажа е май ми стигат толкова първи неща. Рождени дни, концерти, ромове, бири, лимонади, рождени дни. Трилогии или пък абсолвентски бал.  Без тегловно падане от твърде високо...........нямам време  да падам твърде дълго, чакат ме нови приятели, нови бири, нови планове. Защо са ми планове, за първи път се чувствам добре без да знам какво искам от утре, какво ще правя, с кой имам среща
-Къде ще ходиш на море? Не знам:) С кого ще ходите на море? Не знам:) Кога за минавате в събота:) Какво ще правите? Ще събирам слънчеви лъчи и ще ги затварям в капките вода.



Слънчеви хора, усмивки в очите, вкус на сайдер по устните, пясък в краката, положителни мисли, били те мои или чужди, които да ме карат да вървя към най-доброто. А кое ето? Всяко нещо, което може да остави на бузата ми сладникавата трапчинка, да разтупти нещо там леко в ляво. Нещо! Има ли значение какво точно е, щом вади най-доброто от мен, щом ме кара да се чувствам 100% себе си, щом няма нужда да променям нито един детайл от НЕГО- перфектният момент. А кой е той? Всеки един, когато те са с мен, когато ме разсмиват, когато ме разплакват, когато ме провокират да се замисля, когато спорят с мен, когато просто пием бира или играем, когато са толкова далеч, а мислим един един за друг по едно и също време, когато са самите себе си, за да се чувствам като цвете е поля от слънчогледи.

it's rain

"Пит усещаше възбуждащия мирис на предизвикателството. За хората с неспокоен, вечно търсещ дух, този мирис е съвсем осезаем. Той  е нещо средно между излъчването на жена, изпаднала в любовна възбуда и уханието на прясно окосена трева след дъжд."