Глътка въздух

  Дали съм се пристрастила, дали ще си от специалните неща с усмивка или ще си просто един летен спомен. За сега не съм открила друг начин за тестване, освен старомодния с "пусни го  и ако се върне значи е твое" или откажи се от него и ако не можеш да живееш, да дишаш, да спиш, значи май нямаш избор. Е май е време  да се пробваме. Или пък не искам да те пускам, не искам да се тестваме. Влязла си ми под кожата толкова дълбока, че няма как да те изтръгна, защото вече си част от мен. Но хората се лишават от крайници, от органите си, когато се налага. Какво пък толкова.
 Губя ли част от себе си, когато те раздавам на околните или пък те споделям. И коя си ти, по дяволите. Това, което другите виждат, това което ти виждаш, или пък аз си мисля че си. Крадец ли съм на чужди души, или любезният домакин, приемащ новия гост.
Какво пък  ще те оставя в шкафа и времето ще покаже, дали ще се сетиш да ме потърсиш или след години ще те наме
ря и ще се сетя за добрите стари времена. Ще се запитам, защо ли съм те прибрала и защо съм те забравила... или ...
     ...
  Осъзнах че въпреки всичко живея в своята черупка, просто имах късмета последните години да срещам ХОРАТА. На тях не им костваха никакви усилия да минат през тази черупка, за това не съм разбрала че са минали през нея. За това си мислех, че тя не съществува. Но ето че попадайки на съмнителни обекти, тя се вдигна в пълния си блясък, което не бе никак малък. Даже ми отне време да я видя и да разбера, че си моята стена, а не на другите. Трябва ли да се притеснявам, че си се вдигнала. Трябва ли да полагам усилия да изляза или другите са тези, които трябва да намерят тайната пролука. Трябва ли да бъда предпазлива към тези, които са минали през теб без никакъв проблем, че дори не съм усетила или към другите.
И не приемам "зависи" за отговор.
Знам че не мога да имам шаблон приложим върху всеки, но!
Къде е тънката граница между реалността и това, което е в главата ни. Тънката червена линия между това, което ни се иска да е и това, което е в действителност. Или кое е истината и има ли значение за кого търсим отговор на въпроса. За мен така стоят нещата и виждам моята реалност в зелено. Но ти, твоята реалност за мен, която трябва да съвпадне уж с моята, май не  е дори в подобен нюанс, напротив- едно голямо жълто петно.

Саундтракът ми е  просто един контрабас и вятърът, който свири върху него.