Времето е живот. А животът живее в сърцето.

Снимки: cwet4e ©

  Обичам детските приказки. Обичам и някой да ми ги чете по всяко време, но най-обичам вечер за лека нощ, тогава сънят ти настъпва  тъй леко и прималиво и заспиваш унесен в свят с принцове, принцеси, джуджета, охлюви, мечета, зайчета и още нещо :)

Снимки: cwet4e ©

Снимки: cwet4e ©

  Отдавна не бях чела детска книжка. А тази още от първите редове  ме сграбчи и ме напъха в един прекрасен пъстро- цветен свят, света на мечтите, на въобра-жението, където няма граници и можеш да отидеш на всякъде. Едно дете, не трябва  да спира да чете детски книжки дори да е на 108 години, защото няма по-хубав начин  да се усмихнеш, няма по-добър уред да тренираш въображението си и да се чувстваш щастлив. Мъглата навън вече не бешe  гадна, задушна и зловеща, а беше  един вкусен захарен памук, който исках да изям.

Снимки: cwet4e ©

   Благодаря на Деси, че ми поръча да й купя "от онези детски книжки, яките"(каквото и да значеше, мисля че го усетих доста добре). Не ми каза  заглавие, аз трябваше да избера. И както с повече неща, и сега  се оставих на онова специлано нещо, което само  ще ми проговори,  за да го взема. На първия щанд се запознах с Мечето Падингтън, което идваше от Тъмно Перу и стои само на Лондонската  гара само с бурканче мармалад. Е това ми стигаше, за да ми светне голямата лампичка под името на Мечо Мишков и г-ца Василевна :) ( Има си поредица:) чакам да  я прочета след като Мечо Мишков и се наслади)

И така продължих своето търсене на приказки за Голямото Деси. След като купих няколко не точно приказки за Голямото Цвете, попаднах на щанда на издателство "Дамян Яков". И вече исках да им изкупя всички книжки. Кориците им до една бяха напарвени с любов и предизвикваха въображението ми да започне  да рисува нови светове. Е избрах само две за моето пораснало Деси.
   Първата  я взех само по името- защото на скоро разбрах, че е любимата на Иренка и  си казах, е значи ще да е нещо щуро :)

Снимки: cwet4e ©

    Втората, беше на познат и любим мой автор, а на гърба й пишеше:  "Това е книга усмивка.....Студенти отлитат за древен Рим...." Тези няколко думи  ми стигаха, за да я взема на секундата.

Снимки: cwet4e ©

  И така реших че преди да стигнат до Деси, трябва да ги прочета. За това не си губих много много времето, още на следващия ден награбих Момо. Още от първите редове вече бях забравила, че съм изморена, че ми се спи, че имам да уча. Вече бях там в амфитеатъра и исках и аз да играя с Момо. Това не е книжка само за деца, това е книга, която всеки трябва да има  и да е чел и да препрочитат, когато сивотата го обвземе, за да си припомни колко хубаво е да се усмихне човек и да направи нещо с любов.

 Ще ви даря само с няколко цитата, защото смятам, че няма нужда от какъвто и да било коментар, това е история, която трябва да се прочете, защото " Времето е живот. А животът живее в сърцето."

"- Виждаш ли, Момо- казваше й той например,- ето как е: понякога имаш една много дълга улица пред себе си.Мислиш си- тя е толкова ужасно дълга, че никога няма да можеш да я пометеш

Снимки: cwet4e ©

  Той помълча известно време с поглед, вперен пред себе си, след което продължаваше:
- А после започваш да бързаш. И бързаш все повече и повече. Всеки път, когато дигнеш глава , виждаш, че улицата, проснала се пред тебе, въобще не  намалява. И ти се напрягаш  все повече и повече, обзема те страх и накаря оставаш без дъх и не можеш повече. А улицата лежи пред тебе. Така не бива да се прави.
Известно време той прекара в размисъл. След това отново заговори:
-Никога не бива  да се мисли за цялата улица наведнъж, разбираш ли? Трябва да се мсили само за следващата крачка, за следващия въздъх, за следващия замах с метлата. И винаги само за следващия.
Той пак се псря и се замисли, преди да добави:
- Тогава  ти доставя радост. Това е важно, защото тогава добре вършиш работата си.  Така би трябвало да бъди"

Снимки: cwet4e ©

"Тъй че те вече  не можеха да празнуват истински празниците - нито радостни, нито серизони. Мечтането за тях бе почти престъпление. Най-малко обаче можеха да понасят тишината. Тогава  ги нападаше  страх, понеже предусещаха какво всъщност става  с живота им. Именно затова, заплашеш ли ги тишина, те винаги всигаха шум. Но този шум  естествено не бешще радостен като шума на едно детско игрище, а гневен и сърдит и от ден на ден изпълваше големия град все повече и повече.
Дали някой вършеше работата си с удоволсвие, или правеше нещо с любов, не бе важно, напарвотив, това само му губеше времето."

Снимки: cwet4e ©

Лека нощ, мили деца
  Пожелавам ви сладки и пъстроцветни сънища :)