Няма нищо по-хубаво от лятното безгрижие. Винаги имаш извинение, че е лято , че сега е времето за почивка, че е топло, твърде хубаво време, твърде много предложения, на които не можеш да откажеш, море, приятели, планина, приятели, алкохол, приятели, шоколад, приятели, безкрайни вечери..... с приятели.
Имам чувството че изживявам нещо за последен път. Моментите не се повтарят. Няма как да изживееш един миг два пъти. Не можеш да направиш копие на същия този момент, най-малкото ти вече не си същия, защото вече един път си минал през него и знаеш какво очакваш, знаеш как ще се почувстваш, знаеш кога ще се усмихнеш, кога ще стъпиш на криво, кога ще отпиеш от чашата, а когато се опиташ да го повториш магията на неизвестното я няма. А ти искаш да не знаеш, за това не се стремиш към повторенията, а към новото, новото, което ще те кара да потръпваш и да искаш още от него. Всичко е като чаша хубаво вино, с мек вкус, леките нотки се разхождат по небцето ти и докато първата глътка все още я осъзнаваш, вече си на втората, третата и не помниш коя чаша е, защото е толкова вкусно, че не искаш да спираш, оставяш се на течението, на усещането, знаеш че това ти харесва и не те интересува нищо друго.
Правя всичко, както се прави за първи път- без да се стремя да е перфектно, без да знам какво ще последва, без значение за времето и мястото, важни са само хората. Но го правя и като за последно- повече няма да бъда на същото място, по същото време, със същите мисли, същите усещания, същите въпроси към същите хора. Онова безвремие и безгрижие, което ти позволява да нямаш планове за бъдещето си, да знаеш само какво те очаква в близките дни, седмици или най-много месеци... и това ти е достатъчно, нямаш нужда от друга ясна перспектива. Не искам да вдигам поглед на по-далеч, не искам да търся безкрайността, не искам да живея за утрешния ден или за някой там далечен не знаен момент, който не е ясно кога точно ще настъпи. Искам да съм тук и сега, да усещам погледа ти върху кожата ми, и това да ми бъде достатъчно да продължавам да крача с уверена крачка напред.... или пък настрани. Защото отклоненията са част от правилния път, така проверявам истинността на досегашния.
И няма значение колко непознати улици трябва да извървя, защото винаги идва есента, нещата се подреждат като падащи листа, подреждат се в топла и пъстра гама, без определена последователноста. Махалото забавя своя ритъм и се връща към стария ритъм. А аз заспивам сгушена в черната кадифената прегръдка и продължавам да рисувам на сън.
Лято- слънчевите аромати, соленият вкус по кожата ми, бризът на брега на морето или пък на планинското езеро. Отдавна не съм живяла само със събота и неделя, да не усещам как минават делничните дни, а уикенда да ми се струва безкраен.
Не го бях правила до сега. Да нямам планове за утрешния ден. Да знам само че утре тръгвам за морето, но без реална представа с кого, къде, как. И за първи път се чувствах добре от факта, че нямам планове за това как ще се развият нещата. И ето че те не просто се случиха, а ми бяха просто перфектни. Дните си минаваха, морето беше в краката ми, вятърът отвяваше и най-малкото опит да се планира нещо. Трябваше само някой да предложи нещо и вече всички бяха " Едвам ме нави". И неусетно от морето преминахме към басейна, а от там високо в планината. Делничните дни преминаваха като сън, къде с помощта на повече или по-малко джин, къде без.... но минаваха.
А всичко клони, към едно незабравимо лято. Лято преизпълнено с вдъхновяващи моменти, хора, разговори, случки, зайци, слънце,слънце, много слънце. Слънце в очите, слънце в косите, слънце в думите. Срещи с стари приятели, с които се разминавате постоянно, но пък в правилния момент нещо ви събира. Срещи с бъдещи приятели. Срещи, които ще ме заредат с енергия за студената зима.
Липсата на сън не се усеща, когато има достатъчно положителни емоции, които да те надрусат до неознаваемост, нямаш нужда от никаква друга стимулация. Лошото е че се пристрастяваш по-бързо и искаш още и още и още, от онова същото- горещото лятно слънце, но да бъде споделено, но не с кой и да е с ТЯХ.
Иска ми се да опиша всичко, но не намирам точните думи. Някои неща могат само да се изживеят, не могат да бъдат преразказан. Силата на емоциите си остава само и единствено в теб и в другите около теб. Колкото и да се опитваш да я изкажеш на глас, то това ще е някакво бледо подобие на истинското усещане.
работа, писане, работа, писане, чертане, чертане, чертане, от време на време сън. Много емоции, малко време. Неща за първи път, неща за втори, гадни неща, скучни неща, вкусни неща, очаквани или пък не....
За човек, който винаги е имал планове за нещата, подреждал си е задачите, съм възмутена, но пък и възхитена , че си предадох дипломната в последния възможен момент. Бързо случващите се неща последния месец и половина бяха толкова, твърде и неописуемо навързани едно след друго, че прегрялото ми мозъче нямаше възможност да ги възприеме, а те продължават. Имам нужда от външен хард, твърде много информация за кратко време. Защита, пътуване, спане, менти, палатка, море, пясък, спален чувал, небе, море, звезди, море, море, море, слънце, джулай.(нещо прихващам от словореда на Мария) Най-накрая джулай на морския бряг. Изводи- имала съм по-хубави морски изгреви, по-романтични, по-пиянски.... но не беше падала до сега Голямата мечка върху мен докато спя. Първо опъване на палатка, първо преспиване на плажа е май ми стигат толкова първи неща. Рождени дни, концерти, ромове, бири, лимонади, рождени дни. Трилогии или пък абсолвентски бал. Без тегловно падане от твърде високо...........нямам време да падам твърде дълго, чакат ме нови приятели, нови бири, нови планове. Защо са ми планове, за първи път се чувствам добре без да знам какво искам от утре, какво ще правя, с кой имам среща
-Къде ще ходиш на море? Не знам:) С кого ще ходите на море? Не знам:) Кога за минавате в събота:) Какво ще правите? Ще събирам слънчеви лъчи и ще ги затварям в капките вода.
Слънчеви хора, усмивки в очите, вкус на сайдер по устните, пясък в краката, положителни мисли, били те мои или чужди, които да ме карат да вървя към най-доброто. А кое ето? Всяко нещо, което може да остави на бузата ми сладникавата трапчинка, да разтупти нещо там леко в ляво. Нещо! Има ли значение какво точно е, щом вади най-доброто от мен, щом ме кара да се чувствам 100% себе си, щом няма нужда да променям нито един детайл от НЕГО- перфектният момент. А кой е той? Всеки един, когато те са с мен, когато ме разсмиват, когато ме разплакват, когато ме провокират да се замисля, когато спорят с мен, когато просто пием бира или играем, когато са толкова далеч, а мислим един един за друг по едно и също време, когато са самите себе си, за да се чувствам като цвете е поля от слънчогледи.
"Пит усещаше възбуждащия мирис на предизвикателството. За хората с неспокоен, вечно търсещ дух, този мирис е съвсем осезаем. Той е нещо средно между излъчването на жена, изпаднала в любовна възбуда и уханието на прясно окосена трева след дъжд."
Като човек, употребяващ бира за забавление, а иначе казано- на пейка в парка, в бара, на киното, на плажа, по повод и без повод, мога да кажа, че след тази среща ще гледам с малко по-друго око на това пиво. С напътствията на сомелиера Михаил Марковски проследихме биреното вълшебство, научихме и тънкости за оценяването на качествата на едно пиво- големина на балончетата, цвят, аромат и най-важното вкус.
И така разходката из златните класове на бирата започнаха с чаша Ломско пиво- беше остро и горчиво, не много газирано- определено не беше по моя вкус. След това продължихме с добре познатата ми Каменица Пшеничено- цяло лято тя бе мой другар, идеалната добавка към летните горещини- кадифен цвят, добре газирана, леко сладникав вкус в края на небцето, с лека загадка на ананас. Защо ми харесва?- напомня ми за прекрасните разходки из берлинските улици и тамошното пиво. Третата чашка също ми бе до болка позната- Шуменско специално. Преди дегустацията можех да кажа, че просто ми харесва без да дам конкретен отговор. Е, сега вече го имам - идеалната комбинация между сладко, кисело и горчиво, газираното се усеща по-дълго върху езика, но не прекалено, мек вкус и лек аромат на есен.
До тук изброените бири бяха съчетани със студени мезета, невероятно вкусно топло хлебче с подправки, кашкавалчета, пастърма и неочаквано за повечето гости- мариновани рибки.
Постепено започнахме да потъмняваме пивото в чашите с чешко по нашенски, иначе казано Schweik на Болярка. Честно да си призная не бях чувала за нея, но ми допадна- мек вкус, без остри разграничения, но и не успя да ме впечатли.
С идването на топлите блюда, дойде и тъмното пиво- Stolichno и Болярка. Не съм фен на тъмното пиво, но при по-специален повод не бих го отказала. Черешката на вечерта бяха шоколадовите трюфелчета направени с бира, в които аз се влюбих и бяха чудесно мезе към тъмните перли.
Фиеста пред мен, фиеста зад мен, фиеста и в главата , фиеста и в краката. Филмова фиеста. Тази година не успях да намеря филми, в които да се влюбя, но явно не става всяка година. Но пък за сметка на това намерих страхотни нови приятели, вкусих от кухнята филмовия фестивал, порадвах се на спорове с културни журналисти, свеж въздух в мола, комплименти за добре свършена работа, покарах колело из зелени брегове, връщайки се към едни млади, млади, та чак малки години със Стефан Вълдобрев.
Ще направя един много кратък кино преглед на това, което ме впечатли.
На първо място ще сложа усмивките на всички от екипа на София филм фест- Кати, доброволците и всички други случайни и незнайни войни. И по законите на Мърфи: всичко , което можеше да се обърка, се обърка, но въпреки това видях една наситена фестивална атмосфера, старание от страна на всички да се създаде уют на посетителите. Когато имахме малко на брой зрители, всеки бе обгрижван. Когато бяха твърде много, се правеше всичко възможно да бъдат задоволени всички жадни очи. Така че, мога да кажа едно голямо Благодаря за споделените усмивки, бири, песни и филми!
С него се откри моят втори, а за столицата 16-ти филмов фестивал.
Не е филм за всеки вкус. Може би и на мен нямаше да ме хареса преди години, но тук и сега определено успя да задържи вниманието. Хареса ми това, че благодарение на актьорите не са се получили любовните сцени и на преден план остават не толкова банални неща. Хареса ми пътуването към не известното, към въображаемото, пътуването към живота.
Като прочетох името първоначално се стресирах, изниквайки в съзнанието ми всякакви въмпирски нещица. Но на долния ред пишеше Русия и се окопитих.
Филмът е точно такъв какото е й заглавието му. За първи път мога да кажа, че му името пасва идеално на сюжета или поне на този, който усетих аз. Ще огранича думите си до едно изречение: Едно доста извратено разхождане из човешката психика.
Както се казваше в едно българско предаване: Животът е въртележка.
А любовта е толкова относителна, колкото е и теорията на Айнщайн.
Колкото хора, толкова различни теории.
Колкото живота, толкова различни начина да ги изживееш.
Може би ако го нямаше фактора, че 5-те женски роли и 5-те мъжки се играят само от двама души Катя Рийман и Оли Дийтрих, нямаше да отдам такава почит на филма.
Ще използвам възможността да ви попитам: "А каква е вашата теория за любовта и колко относителна е тя?"- в едно изречение :)
Моето е : Любовта- това е всичко, което може да ти даде първия пролетен ден, след дългата и студена зима.
Не е нещо грандиозно, велико и прочие, но носи онзи чар на старите български филми, които умеят да разсмеят зрителя с простичките неща. Историята не е нищо особено, но няма преиграване или глупави скечове.А актьорите- един прекрасен екип, начело с Христо Мутафчиев- уникален и като актьор и като човек. От 30 март вече го има в кината, но не о търсете в моловете, мястото му не е там, защото паламуда не е риба, а е по-висше!
За да напишеш велика история имаш нужда от disaster.
Още един филм, който ще се разходи с тиха стъпка из човешкото съзнание. Ще вдъхнови писателя, ще разплаче зрителя, ще остави отворен или пък не толкова отворен край.
Тази година италианското участие беше доста скромно и сърцето ми не можа да се нарадва на звучната им реч. Но единствения техен филм, който изгледах, ме впечатли. Филмът не изобилстваше от италианска страст, беше по-делово спретнат, но лекия опушено приглушен цвят на лентата успя да ме потопи в тъмните улички, над които се стелеше мъгла.
Този филм беше пръв в списъка ми. И не съжалявам за избора си. Беше много повече от това, което очаквах. И въпреки скандинавската студенина, залата се смееше през голяма част от прожекцията.
There is darkness. There is light. There are men and women. They kiss.
...
And if there was anybody to see them, then they would look like normal lovers.
Bodies close together.
Eyes closed.
Oblivious to the world around them.
Because that's how life goes on. Like that.
И въпреки че знаех от самото начало как може би ще свърши филмът, нямаше значение. Той ме въвлече в историята, потопиме в емоциите, накара ме да почувствам погнуса, отвръщение от нещата, на които съм способна, да треперя, да се смея, да плача, да остана без думи.
Бедствия, катаклизми, чужди планети са нищо в сравнение с това, което може да изригне от човешката душа. И няма нищо по-красиво от човешкия живот и две сърца, които се стремят към него. Две ръце, които нямат нищо друго освен the perfect sense.
Заключение:
ако имаш проблем с някого, кажи му го в очите
не търпи, нещо заради щастието на семейството
човешкото сърце може да бъде безкрайно, ако знаеш точната комбинация
пролетта е прекрасна
и бирата също
и виното с вкус на масло
Фестивалът завърши като по приказките: три дни яли, пили и се веселили :)
