малко цвете съм в полето

Millennium: Män som hatar kvinnor

2012-02-04T01:35:00.000+02:00

Швеция:САЩ или Män som hatar kvinnor срещу The girl with the dragon tattoo.
Е за мен определено е първото. Няма да правя списъци с + и - на едното и другото, защото като тръгна да пиша минусите се надъхвам и понякога се отплесвам. За това ето основните неща, които (не) ми харесаха и първо сигнално ми направиха впечатления в двата филма: (ще вметна, че ги сравнявам като филми, защото още не съм прочела книгата и няма как да кажа, кой се доближава повече до нея)

Образите и чувстват, които пресъздаде шведския филм, повече ме докоснаха. Има моменти, в които мълчанието и един поглед казват много повече от глупавите думи. В американската версия не ми хареса това, че тя си разказа историята, уби целия смисъл на образа й. На Микаел не му трябваше да го знае, а зрителя имаше прекрасната възможност да разбере миналото й от накъсаните спомени. Другото нещо, с което ми развалиха образа на Лисбет, бе че твърде бързо ги сближиха с Микаел. Нилс Оплев бавно ни разгръщаше черупката на Лисбет (за тези, които не се сещат какво имам предвид: след приятната изненада от нейна страна, тя отиде да спи в стаята си, втория път изгони Микаел от леглото си и т.н.) И от къде на къде тя- лошото и наранено момиче, което не прави никакви мили жестове, решава да му направи пържени филийки. Доста по-достоверно ми беше шведската гледна точка- той да бъде романтика и да приготви закуска.

Noomi Rapace- определено по ми прилягаше за образа на Лисбет, нямаше чак толкова сластни извивки, но така или иначе не й бяха нужни. И определено й бяха направили по-добра татуировка на дракон, а не някаква си мижава на рамото. (ще да трябва да се види в Шерлок Холмс)

Michael Nyqvist- ми представи онова спокойствие и хладнокръвие в образа на Бломквист, което съм почти сигурно, че го има и в книгата.Daniel Craig на моменти ми идваше твърде нервен и експанзивен. Едно е швед да играе образ, сътворен от шведски писател, и съвсем друго чуждоземец да се опитва да влезе в кожата на северняк, няма как да му дойде отвътре.

Музиката- е в това отношение определено трака към американската версия е много добър.

Имах излишни дообяснявания и показвания в американската версия. След като е филм със загадки, потайности, трябва да я има тази нотка през цялото време, не е нужно всичко да се покаже и да се обясни на зрителя. Ако си средностатистически тъп американец, който иска всяко едно действие и дума да бъда сдъвкано и изплюто, ходи си гледай eкшънчета.

Мразя продуктово позициониране, особено когато ми се набива толкова много.

Червените Марлборо- ок, не бяха толкова натрапващи;
Кока колата, която извади и така звучно отвори- за бога, защо можеше да е просто сода;
Макдоналдс- е това вече ми дойде в повече, до колкото са ми разказвали познати скандинавците определено не са такива фенове на пържените картофки и чийзбургите;
Apple- добре видяхме го веднъж, два пъти, ама нужно ли беше всеки път да избирате този ъгъл да снимате, че да виждам на целия си екран сребърната ябълка.
Волвото- само то не ми се натрапи и ми се вписа в картинката (и се чудя дали е било позиционирано, или просто такава кола са имали)

А относно това кой филм е по-добре направен- няма кой знае какви визуални ефекти, които да откроят американците като по-добри, за това пак смятам да присъдя точка в полза на северняците.

Какъв беше този край, за бога. Последните 30 минути ми бяха напълно излишни в американския вариант- и какво беше това разнежване от нейна страна към Микаел ( искам да разбера как е в книгата, но в случая не ми допадна) Омразата в очите на Наоми, докато гледаше горящата кола- незаменими.

Шведския има брутално яко звучене- не знам как, но е събрал хубавите страни на повечето езици- нещо средно между немски-италиански- френски (сигурно има и още, но поне с тези открих прилики) В тази посока, кой е решил това да бъде заглавието на английски

и ДА, определено имам по-голяма слабост към европейско кино, но просто не ми се представя продукт за масово потребление, а такъв, в който е изразено личното виждане на режисьора.

Е май това ще бъде за сега, ако съм била твърде критична към американския, не е нарочно, не мразя американското кино, просто така се получи. Има случай, в които техните римейки ми харесват повече, но този не е от тях. Няма и как да знам дали ако ги бях изгледала в обратен ред нямаше да имам друго мнение, но въпрос на късмет и усещане.

Ще отворя една малка скоба накрая и ще добавя едно много добро определение (поне според мен) за личността на режисьора, дадено от един преподавател от НАТФИЗ, по повод друг филм:

"Един режисьор е съвкупност от няколко фигури и когато ги имавсичките тогава се получават шедьоврите, но гениите са малко в наши дни:) -Трябва да бъде добър художник- за да може да нарисува картини, които да грабнатзрителя, трябва да бъде актьор- за да може да покаже на актьорите какво сеочаква от тях, да знае как иска да види изигран дадения образ, да бъде добъркомпозитор- всеки филм трябва да има подходяща музика в точните моменти, дабъде добър писател- да разкаже една история, без да има излишни неща , да течегладко и завладяващо, и добър оператор- за да знае как иска да излезе даденатасцена на екрана, как да се движи камерата"

Така че един филм, го считам задобър, когато го усетя като такъв, излизайки от киносалона да нямам чувствоточе нещо ми е липсвало или нещо не ми е харесало. Защото ако сетръгне да се разнищва един филм, то може да се намерят хиляди недостатъци- защото ... гениите са малко :)

Предизвикателство

2012-01-06T19:13:00.000+02:00

След предното ми мъмрене относно равносметките, ето нещо което ми допада да правя в края на всяка година :)
Но нещо ми е доста постна колекцията в сравнение с тази на Бла, поне от към литература за развлечение. Но смятам да не ви занимавам с професионолно-строителните ми отклонение :)
Нийл Геймън- препоръчвам всичките му книги с две ръце и два крака (ако харесате една негова книга, всички останали ще ви харесат)
Айн Ранд- мисля че достатъчно други са изписали добри ( а сигурно и лоши) неща, така че просто пробвайте, ако не сте все още :)
Сафон- беше подарък за рождения ми ден, при това доста добър, наистина ме върна към тийнейджърските години, но определено нямаше да го оценя по начина, по който го оценявам сега :)
Високо над земята (Съни Сънински)- ако наистина беше станал филм, щеше да изглежда доста добре, но да публикуваш сценарий на книга, някак си не е....абе липсват картинките. Може би за това хората правят филми по книги, а не обратното, няма я магията на въображенето.
А относно " Любовта трае три години"- беше твърде черногледа за моите виждания, твърде големи сблъсъци правехме с написаното, но на някой песимист сигурно би му харесал много.
Надявам се тази година книгите ми да се доближат до рекорда ми от филми от 2011, за който ще пиша по-нататък, защото мисля да го поукрася още малко до следващия София филм фест.
Но за да не прекъсвам щафетата ще я препратя към Вал, Bamf и лека надежда към г-н Галев :)

Great Expectations

2012-01-02T01:04:00.004+02:00

"Ще разказа нещата такива, каквито ги помня, без определена последователсност"- започна днешния филм.

Още една година мина и дойде нова- краят или началото на големите надежди. Нещо ми станаха твърде много датите, с които да се отмерва 1 година- рожден ден, годишнина, нова година. Все някакви конкретни дати за равносметка. А има хора, които въобще не знаят на колко години са, кога е рождения им ден, че са изминали поредните 365 дни и че това било една година от техния съдбовен живот и на 365-ят ден трябва да седнат и да разгледат, да обмислят, да анализират тяхното изминаване и да се подготвят за следващото.

Не ми харесва идеята за равносметка на определени дати, събития, които се повтарят всяка година. Нещата, които ме променят се случват рязко, връхлитата в живота ми, променят го, опустошават го и си заминават също толкова неустено както са влезнали. Може 11 месеца животът ми да е бил толкова спокоен и скучен и само един месец, даже един ден да е бил апокалиптичен, че да заличи всички дни преди него, и съответно годината ще трябва да я запомня с имено този ден. Да ама не. Случилото си остава само и единствено за този ден. Не искам да отброявам постоянно 365 дни, 1 година, 1 месец, 1 седмица, 1 ден. Искам всичко да случва сега, да няма вчера, да няма утре, след малко, догодина..... Толкова по-красиво е всичко да бъде изживяно сега, а не да се чувствам щастлива сега, спомняйки си за вчера. Животът поднася достатъчно нови неща, за да си губим времето в спомени или планове за бъдещето. Всяка една секунда докато чета хубава книга, всяка нова дума, изречение, чувство, всяка нова целувка, докосване, поглед, дума, спор,са толкова насистащи, че нямам нужда да живея във различно време от настоящето.

Последната седмица ми дойде твърде пренаситена с празници, с надежди за чудеса, късмети и всякакви други щуротии. Когато толкова силно желая нещо, всяка свободна секунда е отделена да мечтая за него. Не ми трябва специален повод-Коледа, падаща звезда, свещички, за да си пожеаля нещо и да вярвам в неговото осъществяване. Най-съкровенното ми детско желание се сбъдна благодарение на голямото детско сърчице, което толкова силно мечатеше за него, че не му остави друг избор освен да се случи. За това сериозно обмислям идеята следващия грандиозен празник за отброяване на поредните 365 дни, да го изживея като най-обикновен ден и ако има нещо интересно и вълнуващо да се случи, то ще се случи точно тогава .

Но да не оставате с грешно впечатление, че годината ми е била лоша и затова сега недоволствам от нейното отброяване. Напротив, беше страхотна, даже повече от страхотна, без да ги конкретизирам дали са в рамките на календараната 2011 или са +/- някой и друг месец, досега не съм имала толкова динамични, често случващи се, наситени с огнени усмивки и шоколадови прегръдки събития. Имах осъществение по най-прекрасния начин мечти, които ме вдъхновиха за нови (по-мащабни).

За това, лека нощ, честит ви нов ден и една гатнка за лека нощ :)

"Трима братя в къщи заедно живеят,

те пред теб различни образи люлеят,

но решиш ли да ги различиш,

тогава всеки като другите веднага става.

Първият го няма, тръгнал отдалече.

Вторият го няма, той излезе вече.

Третият е тук, най-малкият сред трима,

двамата без него няма да ги има.

Третият ще съществува в тази къща,

ако първият във втори се превръща.

Щом поискаш да го видиш, виждаш само

винаги един от другите там двама!

Може би един са всъщност тези трима?

Или само двама? И дали ги има?

Ако ти, дете, им кажеш имената,

ще отгатнеш кой царува над страната

им — отново те са трима, толкоз славни —

те са царството! И в него те са равни."

"Момо" -Михаел Енде

Kérity la maison des contes

2011-12-21T17:22:00.004+02:00

Продължавам на детска тематика :) всички те (книги,филмчета) са толкова прекрасни, че няма как да не искаш и още и още от тях., и защото след като няма сняг,който да пробуди коледното ми настроение, то има достатъчно приказки , които да ме вдъхновяват и благодарение, на които tous les enfants dans le monde pourrait continuer à rêver.

Ce n'est pas parce que c'est inventé que ça n'existe pas !

PS:още едно загалваие в списъка-" Това трябва да гледа всяко хлапе"!

Времето е живот. А животът живее в сърцето.

2011-12-16T20:25:00.000+02:00

Снимки: cwet4e ©

Обичам детските приказки. Обичам и някой да ми ги чете по всяко време, но най-обичам вечер за лека нощ, тогава сънят ти настъпва тъй леко и прималиво и заспиваш унесен в свят с принцове, принцеси, джуджета, охлюви, мечета, зайчета и още нещо :)

Снимки: cwet4e ©

Отдавна не бях чела детска книжка. А тази още от първите редове ме сграбчи и ме напъха в един прекрасен пъстро- цветен свят, света на мечтите, на въобра-жението, където няма граници и можеш да отидеш на всякъде. Едно дете, не трябва да спира да чете детски книжки дори да е на 108 години, защото няма по-хубав начин да се усмихнеш, няма по-добър уред да тренираш въображението си и да се чувстваш щастлив. Мъглата навън вече не бешe гадна, задушна и зловеща, а беше един вкусен захарен памук, който исках да изям.

Снимки: cwet4e ©

Благодаря на Деси, че ми поръча да й купя "от онези детски книжки, яките"(каквото и да значеше, мисля че го усетих доста добре). Не ми каза заглавие, аз трябваше да избера. И както с повече неща, и сега се оставих на онова специлано нещо, което само ще ми проговори, за да го взема. На първия щанд се запознах с Мечето Падингтън, което идваше от Тъмно Перу и стои само на Лондонската гара само с бурканче мармалад. Е това ми стигаше, за да ми светне голямата лампичка под името на Мечо Мишков и г-ца Василевна :) ( Има си поредица:) чакам да я прочета след като Мечо Мишков и се наслади)

И така продължих своето търсене на приказки за Голямото Деси. След като купих няколко не точно приказки за Голямото Цвете, попаднах на щанда на издателство "Дамян Яков". И вече исках да им изкупя всички книжки. Кориците им до една бяха напарвени с любов и предизвикваха въображението ми да започне да рисува нови светове. Е избрах само две за моето пораснало Деси.
Първата я взех само по името- защото на скоро разбрах, че е любимата на Иренка и си казах, е значи ще да е нещо щуро :)

Снимки: cwet4e ©

Втората, беше на познат и любим мой автор, а на гърба й пишеше: "Това е книга усмивка.....Студенти отлитат за древен Рим...." Тези няколко думи ми стигаха, за да я взема на секундата.

Снимки: cwet4e ©

И така реших че преди да стигнат до Деси, трябва да ги прочета. За това не си губих много много времето, още на следващия ден награбих Момо. Още от първите редове вече бях забравила, че съм изморена, че ми се спи, че имам да уча. Вече бях там в амфитеатъра и исках и аз да играя с Момо. Това не е книжка само за деца, това е книга, която всеки трябва да има и да е чел и да препрочитат, когато сивотата го обвземе, за да си припомни колко хубаво е да се усмихне човек и да направи нещо с любов.

Ще ви даря само с няколко цитата, защото смятам, че няма нужда от какъвто и да било коментар, това е история, която трябва да се прочете, защото " Времето е живот. А животът живее в сърцето."

"- Виждаш ли, Момо- казваше й той например,- ето как е: понякога имаш една много дълга улица пред себе си.Мислиш си- тя е толкова ужасно дълга, че никога няма да можеш да я пометеш

Снимки: cwet4e ©

Той помълча известно време с поглед, вперен пред себе си, след което продължаваше:
- А после започваш да бързаш. И бързаш все повече и повече. Всеки път, когато дигнеш глава , виждаш, че улицата, проснала се пред тебе, въобще не намалява. И ти се напрягаш все повече и повече, обзема те страх и накаря оставаш без дъх и не можеш повече. А улицата лежи пред тебе. Така не бива да се прави.
Известно време той прекара в размисъл. След това отново заговори:
-Никога не бива да се мисли за цялата улица наведнъж, разбираш ли? Трябва да се мсили само за следващата крачка, за следващия въздъх, за следващия замах с метлата. И винаги само за следващия.
Той пак се псря и се замисли, преди да добави:
- Тогава ти доставя радост. Това е важно, защото тогава добре вършиш работата си. Така би трябвало да бъди"

Снимки: cwet4e ©

"Тъй че те вече не можеха да празнуват истински празниците - нито радостни, нито серизони. Мечтането за тях бе почти престъпление. Най-малко обаче можеха да понасят тишината. Тогава ги нападаше страх, понеже предусещаха какво всъщност става с живота им. Именно затова, заплашеш ли ги тишина, те винаги всигаха шум. Но този шум естествено не бешще радостен като шума на едно детско игрище, а гневен и сърдит и от ден на ден изпълваше големия град все повече и повече.
Дали някой вършеше работата си с удоволсвие, или правеше нещо с любов, не бе важно, напарвотив, това само му губеше времето."

Снимки: cwet4e ©

Лека нощ, мили деца
Пожелавам ви сладки и пъстроцветни сънища :)

Živi Život in Mein Land

2011-12-02T21:52:00.000+02:00

Обичам красивите хора, красивите идеи, чаровните усмивките. Но не заради външната им красота, а онази специална нотка, която крият в себе си и която поражда трепетни емоции и остава сладък привкус в устата ми.

Последните седмици бяха наситени с толкова аромати, звуци, емоции, картини, че е трудно човек да ги опише само с думи.

Лятото вече си отиде, но пък дойде есента във своите прекрасни цветове, с които да ни стопля. И наистина когато видя тротоара целия отрупан в червено-жълто-оранжеви листа, забравям че е +/-2-3 градуса и усмивката ми се връща на лицето и продължавам с бодра походка.

Снимки: Личен архив ©

Няма нищо по-хубаво от споделените емоции- и както казва Мечо Пух- "Има само едно нещо, което е по-хубаво от гърненце с мед..... и това са две гърненца с мед".

Обичам домашните партита- можеш да се видиш с хората, да хапнеш разни вкусотийки, ако има желаещи винаги има стая, в която да пораздвижиш краченца, има пийнийе на корем и вечерта( или сутринта) винаги завършва с някоя забавна игра, от която разбираш, че най-бързото животно е заекът ;) (или в краен случай старите, но изпитаните филми).

Обичам новите неща- да пътуваш из нови земи, да срещаш нови приятели, да откриваш нови страни от себе си. И когато всичко това е споделено с някой стар приятел е още по-хубаво.

Загреб наистина ме плени, и зае едно специално място в сърцето ми. Може би е от есенните цветове, но аз ще си вярвам докато не отида пак ( през пролетта, и лятото и зимата- за да съм сигурна:) ) но този град беше вълшебен. Приличаше ми на златната среда между Изтока и Запада. И някак си недостатъците на балканските и западните страни го нямаше, или изглеждаха чаровно забавни- Добре поддържаните стари сгради, големите площади, кокетните малки улички със стари къщи приятно съчетани с типично балканските навици- да се возим с едно билетче цял ден в градския транспорт, да не си платим паркинга.

Снимки: Личен архив ©

Обичам да се разхождам сама из непознатите места, с фотоапарата в ръка и горещ чай, без да следа картата. Хващам произволна уличка и тръгвам. Часът е 8:30 и няма досадни туристи, само забързани граждани, тръгващи за работа. На една лекция по фотография бе поставен въпросът: " Какво гледа и какво вижда един турист?" Е аз не обичам да бъда турист в традициония смисъл на думата, обичам да изследвам както чуждите улици, така и софийските. Познавам толкова хора, които са туристи в собствените си градове- погледът им не стига по далеч от вкъщи (хотела)-магазина(ресторанта)-дискотеката(центъра). Докато се разхождах сама из загребските улички, безцелно- с една единствена цел да опозная ежедневието на този град, научих много повече, от който и да било турист, който е посетил "забележителностите". В последствие като разгледах джобния гид в хостела, открих на колко места от него съм попаднала случайно. Когато сам откриеш тези стари-паметници, напомнящи за нещо от миналото на града, някак си придобиват друг чар и остават друг отпечатък в съзнанието, който няма да подмина с мисълта "оф, пак ли паметник", а ще си спомня "ей там се загубих и попаднах на тази прекрасна сграда", и когато попаднеш случайно на надпис върху улична лампа, скрит под розови цветчета, гласящ "Živi Život"(Изживей живота) -това стига усмивката ми да не слиза от лицето през следващите няколко дни.

Обичам да търся красивите неща, онези които да те накарат да се усмихнеш, дори в най-гадния ден, когато си много изморен, целия свят ти е крив и искаш да се прибереш и да умреш в леглото. А когато си на ново място няма как да си губя времето с отрицателните му страни. Винаги ще видя първо шантавото момиче със сините очи, което седи на пейката, вместо 10-тината натокани загребски мадами, които са изглеждали покъртително. За мен, по-лесното винаги е било да махна с ръка, да си кажа "Не ми пука!" и да си лепна усмивката на лицето, да изтрия малките бръчици на челото ми и да си пусна "Walking on Sunshine". Мърморенето, оплакването от ежедневни глупости ме натоварва страшно много. Добре изпуснах трамвая, голяма работа ще закъснея с още 10 минути, тъкмо ще чуя още 2 песни :)

Малко са хората, с които наистина се чувствам удобно да изследвам непознати места и определено, човек внимателно трябва да подбира съпътешествениците си, за да се получи максимално запомнящо се приключение.

Снимки: Личен архив ©

Обичам да ходя пеша (освен ако не става дума за Берлин), така откривам малките закътани местенца, където можеш да се насладиш на чаша горещ шоколад, вкусна пица накрак и да не губиш време в седене по кафенета и пивници. Но дори когато няма навити да изцедим до последно силите от крачетата си, докато трамбоваме пеша из уличките, винаги мога да си хвана фотоапарата и да се загубя в търсене на кисело мляко. Откриваш плюсовете на това да се разхождаш сам в непознатия град:

+ Не се съобразяваш с чуждото темпо на ходене/гледане. Всяка крачка е точно отмерена и с темпото, което на теб ти харесва

+ Не трябва да бързаш със снимките си. Мога да "изгубя" и един час в търсене на ъгъла, който на мен ми харесва:)

+ Нямам крайна цел, не трябва да бързам да посетя поредния музей, църква или.... а просто се лутам безцелно и попивам всяка частица от ежедневието на града.

Снимки: Личен архив ©

+ Мога да се загубя, без да стресирам другите че не знаем къде се намираме. Имам достатъчно време да се загубя, да намеря вкусни кроасанчета, да си поиграя с куче, да си поговоря с непознатия дядо, който да ме покани да разгледам невероятния двор на ....( така и не разбрах каква галерия е точно това, но беше затворена) и накрая да се върна в горе долу позната изходна точка.

+ Да се запознаеш с ритъма на един град, онзи ритъм, в който се движат всичките му обитатели от понеделник до петък- кога излизат за работа, как са облечени, къде закусват, обядват, как бързат да не закъснеят, е сто пъти по-вълнуващ, от който и да било туристически обект.

Но след 6 часово обикаляне, карчетата ми бяха доволни, че си почиваха, докато стомахчето ми се наслаждаваше на домашната паста със сосче от четири вида сиренца - нека италианската седмица започне сега!

Но както всяко хубаво нещо, когато бъде споделено споне още един чифт крачета, които обичат да щурмуват по паважа и да се ровят в есенните листа, тогава и бирата пред Народния театър в Загреб е сладка колкото тази пред софийския:)

И преди да продължа на италианска вълна, леко отклонени към по-северна страна. Поредният концерт на Рамщайн- беше просто идеалния завършек на деня. И определно след него нямах нужда, нито пък имах силите, да правя каквото и да било. За пореден път успяха да влеят в мен колосално количество бензин, за да имам енергията да подскачам два часа. В момента, в който спуснаха металното скеле над главата ми и видях черните кубинки да минават осъзнах, че те са ей там на една ръка разстояние, на една миниатюрна сцена и разбрах защо проклетите немци им изкупуват билетите като топъл хляб още в първия ден. Колко е яко да усещаш как огъня изгаря лицето ти и как публиката те понася в ритъма на песента. (И все пак както концерта в Белградска Арена си остава номер 1 в сърцето ми, така и сръбската публика е най-завладяващата- благодарение на нея разбрах за съществуването на много мускулни групи в тялото ми :D.Следваща дестинация обмислям да бъда на родна-немска земя)

И така посрещнах Загреб на залез и го изпратих по изгрев, загубена в мъглата, седнала на пейка и наслаждаваща се на вкусен кроасан с шоколад и чаша чай.

Снимки: Личен архив ©

Пътешествието ми продължи в София с италианските Manuale d'amоre които ме въведоха в таз годишната Киномания и преминаха през опасните анализи на Фройд, вкусно гарнирани с шоколадови уроци, чаша шампанско, бурна вечер в италиански ресторант и завърши с не толкова Меланхолична история за африкански котета.

По някакъв странен начин, колкото и да нямат нищо общо един с друг филмите, които гледах, в съзнанието ми изплува въпросът за простичките определения на любовта и щастието. В екстремни моменти се налга да поставиш на кантар това, което имаш и това, което искаш да имаш. В кой момент, можеш да се откажеш от всичко постигнато, за да се гмурнеш в непознатото със зелен крокодил и кога трябва да защитаваш с зъби и нокти най-ценното за теб. И някак темата за любовта ме преследваше и на гореспоменатата лекция за фотография и нямаше как да я изхвърля с лека ръка от съзнанието си. На лекцията представиха отговорите от запитване сред прозволно избрани хора- какво за тях значи Любов и какво - Щастие. Имаше доста прагматични отговори, но имаше и доста....естествени. Това което си спомням беше отговорът на една бивша наркоманка- "За мен щастието е да мога сутрин да се събудя и да изпия чашата горещо кафе, без да чувствам нуждата от дрога" За всеки човек дрога може да бъде различно нещо- било то кокаин, трева, кафе, шоколад, секс, власт, пари.... Когато се откажеш от своята дрога, можеш да се почувстваш истински свободен и щастлив и да се насладиш на своята чаша кафе.

Снимки: Личен архив ©

(гр)Адска (м)Обилност

2011-10-18T15:47:00.000+03:00

(гр)Адска (м)Обилност- ех тези "вандали", трудно е когато някой показва каква е действителността, единствените мерки, за да не си признаеш, че градската ни мобилност, не само не е градска, а определено не е и мобилна, е да назовеш отново хората изразили недоволство чрез забавна игра на думи- вандали. И докато остават броени дни до любимите ни избори имам чувството, че всичко около мен се превръща в един цирк. Но вместо да се наслаждавам на приказната атмосфера в арената, с акробатични номера, странни животни, някой и друг фокус, дебилен клоун, то виждам как нашите мили кандидат президенти се чудят в кой ръкав да бръкнат, и каква кирлива риза да извадят на опонентите си, за да могат да кажат аз такива пакости не съм правил, по-добър съм от бай Тошо (ех че идилия, как да си избереш кой пръв да цапнеш ама с една така по-големичка тухла).

Но прав ви път :) аз отивам да си похапвам печени ябълки с канела и да разбера защо Земята е зодия Везни:)

Impulsivo

2011-10-02T01:39:00.000+03:00

Хубаво е че се намира някой, който да украси деня ти с енергията си, и леката нотка на шоколад да се разходи с балетна стъпка по небцето ти и да ти напомни, че La vita e bella и който търси намира.
Скучните хора ме изморяват. Хората, които се носят по течението и не искат да си помръднат задника и на крачка от ежедневната си рутина, ме ужасяват. Праволинейността е за страхливите. Усложнения настъпват само за тези които нямат смелост да скочат от скалата.
Красотата е в непринудеността. Когато всичко идва отвътре, импулсивно, на момента, адреналинът се покачва, мозъкът ти работи на пълни обороти, усмивката е 100 карта и отгоре, не знаеш кой крайник къде ти се намира, колко е часа- няма значение, кой точно е отсреща-щом ти отговаря със същото, провокира те, вдъхновява те, сърцето ти бие учестено, усещаш ритъма във всеки мускул. Не трябва да опитваш да вкараш птица в клетка, да опитомиш див звяр, да промениш характер. Това което е на улицата трябва да си остане там, там то е красиво, там е неговия живот, когато го вкараш на сцена, с повторения, заучени движения, магията изчезва.

"Винаги се чувствам щастлив. Знаеш ли защо? Защото нищо от никого не чакам. Да чакаш винаги боли. Животът е кратък. Затова обичай живота, бъди щастлив и винаги се усмихвай. Живей за себе си и запомни- преди да говориш- слушай, преди да нараниш- чувствай, преди да мразиш- обичай, преди да се предадеш опитай, Преди да умреш - живей," Шекспир

Padam padam

2011-09-12T14:27:00.001+03:00

Накратко:
Едно седмичен релакс овкусен с праскови, лека настинка, мускулна треска на прасците, леко разтегнато сухожилие (или каквото има там някъде), украинска водка (ммммммм вкусно), руски бонбони, прекрасен борш :)

Поплувах (гола) в студените речни води.

Получих мазол от вадене на картофи :D (бахти кифлата съм ) колко е хубаво да се поровиш в пръста като малко прасенце :D

Кой е казал, че каменните сърца не са прекрасни.

Качих се на всичко най-високо, което видях, и на което можах да се покатеря. Крачетата ми висяха на няколко стотин метра височина.

След 1300 стъпала бирата бе тъй вкусна.

Обикалях по непознати улици, докато слънце залязваше под краката ми.

Изпратих и посрещнах слънцето във влака:)

Догодина в Шумен:
-полет с делтапланер!

Je veux

2011-09-11T18:18:00.000+03:00

Да тичаш, да се криеш, да скочиш в локвата, да се смееш, да плачеш...... comme les ennfants.

Трябва да пораснеш, да мислиш за утре, да поставяш граници, основи....

Искам да творя с детско въображение, днешния замък утре да бъде сламена къщичка, а след седмица да стане мост над река.

Всичко да бъде с вкус на пролет и аромат на захарен памук.

Да преобразявам плановете все едно са пясъчни замъци.

Не искам да изтривам с гумичка несъвършенствата.

Просто да се въртя докато ми се завие свят и да падна задъхана в тревата.

Да обърна листа ида нарисувам новото на гърба му.

Да се катеря до най-високата ябълка.

Volareeeee, ooooooo, cantareeeeeee, oooooooooooooo

2011-09-02T02:09:00.002+03:00

Просто симфония от картини и звуци. Оргазъм за всички сетива.

Bait

2011-08-30T13:00:00.000+03:00

Понякога се съмнявам в паметта си и се чудя дали не си спомням само онова, което никога не се е случило.

Sweet Dreams

2011-08-25T14:18:00.000+03:00

снимка

Сънят! Напоследък срещам все повече хора, които го пренебрегват и се опитват да ме убедят, че петте часа сън на ден им стигат. Да може би им стигат за първата половина от деня. Но за да бъдеш продуктивен през целия ден, чиято средна продължителност е между 14-16 часа. Тези кратки часове сън ти стигат едва за началото на работния ден. Но в повечето случай никой човешки индивид не приключва деня си след работа. Всеки има нужда от различни социални контакти, време за себе си, за спорт, за релакс, за любов. И в един момент не ти остава време да се наспиш, защото искаш всички тези неща да направиш. Днес след работа искаш да видиш приятел, който не си виждал от месеци. След това трябва сготвиш, искаш да прочетеш сайтовете, които следиш, трябва да изчистиш.... Днес пък Мария има рожден ден, утре има мач, в други ден пак ще излизаш с приятели..... и така ти остават само някакви си 5-6 часа за сън.

Никой все още не е открил отговор на въпроса- "Защо спим?". Защо ни е нужно толкова много време от денонощието да прекарваме в сън, за да си набавим необходимата енергия. Знае се какви са последици от продължително недоспиване- човек няма достатъчно енергия за предстоящия ден, постепенно се натрупва хронична умора, става раздразнителен, съответно вече не върши толкова бързо и добре ежедневните си задължения или забавления.

Няма нищо по-сладко да се сгушиш на меката възглавничка под пухиното одеалце:)

снимка

Боровинково лято

2011-08-20T17:45:00.000+03:00

Листата почват да падат и лятото започва да клони към своя край, но аз все още намирам пясък на странни места и усещам солената вода по устните си. Да се гмурнеш в кристално-синята,, морска вода е толкова успокояващо, че забравяш за всичко и всички. Ти си сам, обгърнат в солената прегръдка на вълните, които те носят, на където те си решат. Първата мента на плажа в 8 сутринта бе тъй сладка, след дългата нощ в неудобния автобус. Да поспиш на плажа, докато все още няма никой. Само ти, морето, пясъка и Шокиииииииииии :)

Открих и плюсовете на това фотоапарата ти да се развали. Започваш да се наслаждаваш на почивката си със всички възможни сетива, а не само през обектива. Изследвах как солта полепва кожата ми и образува причудливи форми, заспивах на песента на сгромолясващите се вълни. Събуждах се пак от вълните и леките лъчите на слънцето. Да се разходиш из пустите улици рано сутрин в търсене на квартира. Пропътувах първия си стоп, макар сравнително кратък, бе умерено екстремен (имайки предвид късмета на придружителя ми) и прилично забавен.

Завръщане в София, но не и край на лятото, очаквам с нетърпение какво още ще ми поднесе.

Invisible touch

2011-07-29T19:35:00.001+03:00

Един човек, нежно носещ се аромат на шоколадови кексчета, топли слънчеви лъчи, които играя върху клепачите ми, ромоленето на дъжда по ламарината

всичко застива и се пренасям в един друг свят, където времето не е спряло...... колата е продължила, по паважа се разпиляват хиляди малки стъкълца....

Life's not about waiting for the storm to pass...It's about learning to dance in the rain!

Happy chocolate day

2011-07-07T13:32:00.000+03:00

Ех! Измина още една година и пак дойде европейския ден на шоколада.

Колко вкусно, нали:) май съм си избрала доста специален ден да се родя.

Още в полунощ пожеланията започнаха да валят. Мисля че до края на деня ще напълните торбата ми с пожелания- с такива, на които и аз съм си надявала тайничко или не толкова тайничко, с обичайните здраве, любов...ала бала (но пък и те си трябват), и с такива, за които не ми е хрумвало до сега, но с най-голямо удоволствие ще ги изпълня:) за това духайки свещичките на торта ще затворя очи и ще си пожелая единствено вас.
Помня преди 5 години се запознах с голяма част от вас. Беше завършването на Сис и пееха "Маршът на мишките" (или нещо такова, помня че имаше мишки). И тогава ме приехте във вашето семейство (колко абсурдно звучи, но пък беше забавно) .... и така семейството започна да се разраства, и всеки желаещ беше добре дошъл и приветстван с бутилка бира и голямо ГУШ.

Обичам ви и гушвам много силно. И ще чакам с отворени ръчички нови желаещи да бъдат гушкани:)

PS: Не мога да ви избера само една песен, за да ви поздравя, за това нека всеки си пусне по една за мое здраве :) А пък аз ще си слушам

Il cinema

2011-03-26T23:35:00.000+02:00

Никога не чета резюметата на филмите, нито гледам трейлърите, обичам да отида и просто ей така да вляза в киното, просто съм попаднала на заглавие, което ми е харесало с абсурдното си звучене, забавна комбинация от букви и звукове, или просто любим актьор, режисьор, държава или ей така от немай какво да правя. И определено 90% от този ми избор е бил прекрасен :)

София Филм Фест започва сега :) (филмите ви ги представям в разбъркан ред спрямо този, който съм ги гледала:) в мислите ми няма особен ред, за това просто си харесайте заглавие, песен или запълнете свободното си време )

"Чужденката" (-/10)и не бях зрителя за този филм, не бях в настроение за драмите на жените от третия свят. Твърде много тъга, от която аз нямам нужда. Да, трябва да се правят такива филми, за да може по някакъв начин да се изтръгне този манталитет в мюсюлманските семейства, да се покаже че има човешки взаимоотношения, които трябва да стоят над която и да било религия, общност и т.н. Но аз съм се наситила на трагедията в човешкия живот, искам да виждам реалността в него, не да страдам за миналото, настоящето или бъдещето.

Реалността, която с малко абсурд ти е поднесена от сръбския филм "Жената със счупения нос"(11/10). Обичам сръбското кино, сръбското чувство за хумор, сръбския оптимизъм. Прекрасно е когато дори в трагични моменти, можеш да погледнеш на света с просто око, не да нахлузваш розовите очила, а просто да се усмихнеш и да направиш нещо простичко, но с усмивка :) В брошурата пишело "Филм за невъзможните любови, които могат да спасят човешки живот. " -явно по никакъв начин не ме е грабнало това "обяснение", даже го бях забравила, отидох защото бе за предпочитане пред скучна лекция . Но още с разговора с режисьора си казах, че няма да съжалявам за избора си. Още с първите секунди, филмът ме грабна и въвлече в един микс от ежедневните абсурди на хората, сръбски псувни и прекрасната музика от радиото :)

Е явно няма как да не цитирам режисьора, явно те умеят да представят най-точно филмите си в едно изречение "Има мало драма, мало комедия, мало всичко!" (10/10)

Ето още няколко прекрасни песни :)

Отиваме към "Два слънчеви дни"(7/10), който може би доста ми напомня на "Да срещнеш високия тъмнокос мъж", но в доста по-приятен и не натоварващ вариант (поне за моята личност ). Да гледаме час и половина хора, които се оплакват от ежедневието си, мрънкат сами на себе си, крив им е целият свят, но един балкански поглед в/у всичко това винаги изглежда доста по-мек. Има го чувството за хумор, което да тушира с меки тонове гнева на тъпите хора, така че да не ти досадят, има ги сръбските псувни, които да те разсмеят, лекотата , с която другите герои се наслаждават на живота, и сред тях изпъква глупостта на проблеми на Питър. Както каза самият режисьор "това не е типично балкански филм, за кланета и пиене на ракия....и е време да спрем да се оправдаваме, че другите не могат да ни разберат защото сме уникални, защото сме балканци."

В същия смисъл "Лора от сутрин до вечер" (9/10) би могла да се класира във филмите, които биха се харесали на всеки един НЕбалканец:) Прекрасна измислена история, която влиза в списъка ми за съботно разпускащо кино. Въпреки леко скованата актьорска игра в началото, успяваха да ме грабнат и въвлекат в смахнатия ритъм на Лора. Смях, драматизъм, загадка... Най-накрая български филм, който не е за социализъм или поредната любовна история. Ще чакам да видя и чуждестранното мнение :) А вие, гледайте го! е вярно, че излиза официално чак на 3-ти юни, но мисля, че ще бъде едно добро начало на летните ви приключения :)

И така стигаме до човека, който наистина рисува в моята душа. Хиляди хора, кадри, истории, песни.... няма нищо по-замайващо от филмите на Claude Lelouche ("And Now...Ladies and Gentlemen" , "Le courage d'aimer".- (10/10)) Успява да те грабне, като вкарва в началото на филма хиляди герои, които нямат нищо общо един с друг, няколко започнати истории, които искаш обезателно да видиш как ще свършат и как ще се свържат една с друга. И всичко това под звуците на френски гласове, италиански акценти и нежни ноти. Но не си мислете, че ще бъде поредния любовен филм. Любовна история има, но тя е някъде там отзад като фон. Ако се оставиш на течението да те носи по петолинието, ще усетиш тънките струни на китарата, които ти казват много. Обичам, когато филмът след края си остава лека загадка, двусмислие в ума ми, когато мога да го усетя ... да ме накара да се усмихвам часове или даже дни след като съм го гледала, и да не мога да опиша, какво точно в него ме кара да се чувствам така. За това не се опитвайте да намерите същото като мен, просто търсете вашите усещания и вашите филми!

"127 часа" (8,5/10)- уникална жажда за живот, жажда да оцелееш на цената на всичко, загубите в живота ти не бива да те обезкуражават да вървиш напред, да имаш мечти, цели, да се стремиш към тях, да ги желаеш със цялото си същество. Има хиляди пъти по-силна емоция, от който и да е апокалиптичен филм за края на света, цунамита, вулкани и за каквито още природни бедствия се сетите. С един единствен герой, можем да видим стремежа за живот, за оцеляване във всичките му аспекти, да усетим всяка капка пот по челото му. Да видим как е възможно човешкото съзнание да се опитва и да успява да прекрачи първоначално недостижимите граници. Да запази самообладание, да вложи конструктивни мисли, да запази чувството си за хумор, да продължи да мечтае, да преодолее прага си на болка- емоционална и физическа (което на мен все още ми се вижда до някъде леко нереалистично, но мисля че можем да се абстрахираме от това и да се замислим над други неща).

Дори когато нямаш нищо и никого, едно нещо винаги е с теб и това си ти самият, твоят живот-тук и сега. Трябва да цениш и да обичаш способността си да дишаш, виждаш, усещаш всичко около себе си , ако това не ти стига, то няма с какво да заместиш тази липсва на любов. Всичко друго е градация. Фундаментът е твоят живот, от там нататък дали ще имаш сламена къщурка или стоманобетоново скеле е без значение!

На пръв поглед толкова простичък сюжет, който не би те впечатлил с нищо, ще те накара да се замислиш над някой фундаментални неща в живота.

Това не е филм за наслада. Това е филм, който да провокира зрителя, да го накара дни след това да обмисля, анализира, заключава върху действията на героя. Не не бих гледала този филм пак. Но и не трябва!

Има филми, които се гледат веднъж в живота, за да оставят трайна следа в съзнанието ти.

Има такива, които ти носят наслада в момента на допира ти с тях, които изпълват с лек сладникав аромат мозъчните ти гънки и те карат да живееш в един вълшебен свят дни наред, които въпреки сладникавия си привкус носят и онези задълбочени емоции, за които трябва да се поровиш малко в скритите ъгълчета на твоето под/съзнание.

Други не носят тази наслада нито преди, нито след гледането им. Ако има кой да те провокира да изкажеш мнение в/у тях да направиш разбор и анализ на образите, би ти доставило някакво удоволствие , но това са толкова банални.... толкова дъвкани, предъвквани че на мен са ми омръзнали. Искам ако не задълбочени мисли, то поне да имам болки в корема от смях :)

И така стига ме до "Симфония на шума"(Sound of Noise)(10/10)- още със самото си заглавие може да те спечели този филм! Това сигурно ви е познато: Е, ето ви и продължението- пълнометражната версия: 102 минути, след които всяко задръстване, всеки ремонт, всяко дрънчене ще ви се стори песен :) Просто го гледайте, но в никакъв случай не си пускайте трейлъра му (за това и аз няма да ви го предоставя:) оставете съзнанието си да очаква, да види градацията в магията, насладете се на шума и сладостта на тишината :) В залата имаше хора, които бяха дошли да го гледат за 2-ри, 3-ти и даже 5-ти път....

И така, филмовата ми феста свърши, време е за малко сън :) или пък не....

Филмът, с който бях решила да закрия таз годишния фестивал не можах да си вдигна задника да го гледам в 10 сутринта :( Но пък за сметка на това имах "Най-красивото нещо" за финал- един италиански финал:) Опеределено не можеше да бъде по-добре. За стотен път се убеждавам в красотата на италианския начин на живот, и как го пресъздават на големия екран. Те успяват да представят сладостта от живота. Дори в най-трагичните моменти , когато лицето им е покрито със сълзи, можеш да видиш усмивката в душата им. След грандиозните скандали, пак ще си кажат ti amo. Готови са да приемат безпрекословно всеки непознат за член на своето семейство.

Разбира се нито един от филмите, които изгледах не бих махнала, защото това значи да разплета цялата плетка. Хубавото няма как да се оцени, ако преди това не е имало нещо лошо.

Ето го и точния отговор на въпроса, който ни зададе господинът след филма "Денят, в който не съм се родила" ("Das lied in mir") (-/10)- "Какво ви липсваше в сюжета на филма, за да ви хареса?"- Още тогава му казах, че просто не е типа филм за мен, че историята не е то тези, които биха ме заинтригували. Просто му липсваше action-a, всичко беше толквоа монотонно и трагично, героите бяха студени за емоциите на другия- с една дума немци ( без да се обиждат, не го казвам с лошо :))

Но! "La prima cosa bella"(10/10) - ето това е ФИЛМЪТ, обичам да виждам трагедията-през сълзи от смях. Драмата на една майка, който губи /децата си, бива малтретиранат психически и физически никога не спира да се усмихва и да обича живота. Дори в последните си дни, тя е отворила обятията си за живота. Тя се наслаждава на момента, не се е загубила докато си спомня за миналото, нито докато мечтае за бъдещето. Тя е тук и сега!

to be free

2011-03-02T12:45:00.000+02:00

Хареса ми идеята да мисля за егоизма като ценност. Всеки трябва да го има, защото ако не сме егоисти, и раздаваме на ляво и на дясно по парче от нас, то какво ли ще остане за нас самите. . Като малка не обичах да деля шоколадчето си с другите, аз го бях спечелила с лични заслуги, защо някой друг трябва да яде от него, само защото той не се е опитал да си спечели свое. Споделянето с ближния да върви по дяволите. Ще помагам единствено на човек, който желае да получи, който има смелостта да поиска, да вземе и да го използва правилно, а не само да иска без да прави и най-малкия опит да го постигне. Хората вечно мрънкат за нещо- "никой не ме обича", "никой не иска да ми помогне", "всички са против мен", "изпуснах автобуса", "счупих си нокътя", "нямам какво да правя", "не ми се излиза, но пък ми е скучно вкъщи". Някой трябва да ги бутне от ръба на някоя скала и да не им казва че са вързани, за да спрат да търсят на чий гръб да сложат проблемите си, а да почнат да ги решават сами, да размахат ръце и да полетят. Омръзна ми да слушам мрънканията им, всеки сам да си трови живота, както намери за добре, няма да се занимавам с мързеливи мозъци. Много по-лесно е да харчиш време, усилия, средства за предмети, които да те карат да се чувстваш за части от секундата щастлив, от колкото да градиш себеуважение върху лични стандарти за лични постижения. Всеки се стреми към сладкото щастие. Но в този си стремеж понякога се самозабравяме и губим частици от себе си, и когато се осъзнаем е твърде късно, за да запълним кратерите в душата си. Нека бъдем малко егоисти и да не се опитваме да нахраним всички със собственото си тяло.

Всеки ден се бунтуваме срещу нещо, срещу ежедневните забрани, наложени ни от общество, политици, родители, морал, от нас самите. Забранения плод е най-сладък! Няма човек, който да може да му устои. Той е хиляди пъти по-вкусен от този, който ни го поднасят на сребърен поднос с парченца шоколад и чаша вино. Но единствено ние сме тези, които можем да си поставим границите и забраните. Всяка монета има повече от една страна, нека не си затваряме очите за тях. Има хиляди заместители на компетентността- любов, доброта, чар. Нека се опитваме да търсим и намираме.

"Единственото качество у истинските приятели е свободния дух". Не може да натоварваш някого с личното си убеждение, че той е единствения смисъл на живота ти, че той те кара да живееш, ако не беше той- ти би умрял. Любовта ми към истинския човек е нещо повече, той не е най-важната причина да живея, но бих дала живота си за него!

Но нека не заробваме другите, търсейки своята свобода. Няма нищо по-красиво от полета на една птица високо в небесата, но най-красиво е когато този полет изпълва твоята душа.

поздравче :) - Sarà perché ti amo

La Vita è Bella

2011-01-21T00:50:00.000+02:00

  Смисълът на живота!
  Всеки човек, рано или късно изрича тези думи. Тръшкайки се, че смисълът е изчезнал, не могат да го намерят, животът няма повече значение за тях. Защо е целия този драматизъм за намирането му, защо всички искат да осмислят дните си. Да намерят НЕЩОТО, което ще им даде силата да изживеят живота си докрай. Никой ли не е осъзнал, че смисълът е в последната глътка въздух на този свят, последното нещо, което виждат очите ни, което усеща кожата ни. Какво ще правим, когато вече сме получили отговор на всички знайни и незнайни въпроси. Ще продължим напред с цялата сила на този свят и ще изживеем оставащите ни 20-30....N години в пълно щастие имайки всичко което ни е нужно. Това би било истинско изтезание за нашето тяло, нашата душа, за всяка частица в нас и около нас. Та ние просто няма какво повече да правим на този свят, получили сме всичко, което сме искали, дали сме всичко, което сме сметнали за необходимо да дадем на някого.
  Пътя! Той има значение. Един най-обикновен път, който всеки един от нас извървява и стигайки до самия му края, може да си поеме дъх.
  Границата между секундата, в която мисълта ти минава през главата и следващата секунда, в която вече си натиснал спусъка. Но кой може да твърди един човек, защо е сложил край на живота си- дали защото е загубил неговия смисъл или защото го е открил!

Feuer frei! Bang Bang

2010-12-31T03:27:00.000+02:00

Ако трябва да избера символ на изминалата година, то май ще се спра на огнено разнообразие. Имаше от всичко: любов, тъга, противоречия, желания, keine lust, очаквания, разочарования, здраве или пък не толкова, приключения, скука, загуба, нови срещи.... и за каквото се сетите още.
Лошото съм се постарала да го забравя, поуките да ги запомня или просто да останат там някъде за основа, положителните моменти съм ги изживяла на макс ( даже по няколко пъти). Всъщност тази година имаше доста повече неща, от колкото си мислех. Даже сега се сещам, че част от тях просто съм ги изключила от списъка на 2010. Явно е била наистина много дълга година :) със сигурност ще се намерят повече от 365 запомнящи се моменти.

Навлязох в 2010 с една доста замечтана, подскачаща и влюбена в живота походка. Случиха се неща, които ме вкараха в някакви си релси, убиха част от набраната скорост, но не ме спряха. Защото намерих бензиностанция, на която да заредя, така че да стигна успешно до края :) Чак в момента не мога да повярвам, че съм била . Даже цели два пъти там:) Сетивата ми се наситиха, даже пренаситиха от към концертни изпълнения, но пък винаги има място за още малко :)

Загубих за миг баланса, но успях да стигна до отсрещния тротоар. Видях, че трябва да си добър въжеиграч, за да можеш да запазиш баланс по пътя между двете островчета , които ти е предоставил живота , за да не се озовеш долу в спасителната мрежа, защото обратния път е дълъг, а може и да няма мрежа и бездната под теб да се окаже по-дълбока, от колкото си очаквал.

Загубих частица от детството си, но топлината, която ми е носела завинаги ще остане в мен.

Разбрах, че някои детски качества не бива да губя никога, защото с тях животът е доста по-лек ( но не в онзи абсурден смисъл, а лек като аромата на сладкиш, който се носи от кухнята), доста по-вкусен, по-безгрижен, по-динамичен и по-хармоничен. За това започнах на ново да ги търся и събирам.

Преобърнах доста пъти мирогледа си. Научих се : да се оставям на течението- една река винаги знае къде трябва да стигне; да правя компромиси, най-вече със себе си; да не предначертавам бъдещи съботия; да не живея твърде дълго с миналото; да се наслаждавам на момента тук и сега!

Когато си пожелаваш нещо, бъди описателен до най-малкия детайл, защото не знаеш, къде, кога или как може да се променят нещата и да се окажеш в нечия друга мечта.

И все пак кратката ретроспекция-

- по-малко непознати местенца, но не по-малко приказни и вдъхновяващи, и повтаряне на минало(по-по.....минало)годишните фаворити.

-дума на годината- lifeismusic

- природата е най-ценното, което сме имали, имаме и някога ще имаме, нека се опитаме да я съхраним, макар и не в същия й вид, но да я има! Искам си пролетното затопляне-през април; лятните бури- юли-август, а не през зимата; искам си снежинките във въздуха, заледената пързалка в гората и всичко бяло, което трябва да има по Коледа; искам да има есента!

-общоприетите норми, забрани или каквото и да било друго не са за мен, живея според собствени разбирания (правилата не са за мен, винаги ще си намеря повод, за да ги наруша, но винаги основателно :))

-имам нужда, колкото се може по-често да се махам от София, да бъда някъде на ЧИСТО, не знам кое точно ме кара да се чувствам замърсена- дали е въздуха, стадото хора или случващите се неща...

-приятел е всеки, който е успял поне веднъж да види и докосне сърцето ти, това остава за цял живот, дори да не се видите или чуете в продължение на години

-намерих ново зверче, което да ме топли и да ме научава на нови неща

- загубих вдъхновението си, но ще го открия пак

И за финал, въпреки пълната липсва на коледно настроение (което е необичайно за мен), получих една доста вълшебна Коледа - желания се сбъдват не само по празниците, стига само да ги почувстваш със сърцето си. И ето че в края на годината получих няколко хубави изненади, които ги бях отписала от тази година, но ми напомниха, че 2010 все още не е свършила :)

В оставащите часове ще затворя очи и ще си пожелая - здраво сърце, неуморни крака и силен дух, за да продължавам да вървя все по-нагоре и по-напред по тънката нишка.

Пожелавам ви една огнена 2011-та година!

(Де)Градация

2010-11-10T01:26:00.004+02:00

Градоустройството /Урбанизъмът - изразява устройството на градовете и планирането на градска среда (дейността по наблюдение, анализ, проектиране на природната и материалната среда, в която се осъществява организираното човешко съществуване).
Когато хората са почнали да сформират своите малки общности, са имали няколко основни изисквания към това как да бъдат построени селища. Основните ръководители на градоустройстовото са били лекарят, архитектът и философът, в този дух на мисли съответни функции на града трябвало да бъдат:

хигиената му, здравословното състояние на жителите - достъп до източник на питейна вода е било едно от най-важните условия. Всяко следващо нещо ще се подчинява на тази основна цел.
ориентацията да бъде такава, че да има максимален достъп на слънчева светлино в продължение на целия ден, вятърът да не създава опасни завихряния между сградите, улиците да са така устроени, че да се оттича дъждовната и снежна вода, височината на сградите да бъде съобразена с тази на техните съседи, така че да не им отнемат слънчева светлина, от най-крайните точки на града, да може да се стигне възможно най-бързо до центъра му.
естетика - населеното място да създава приветлива обстановка на своите обитатели, така че да има максимална производителност от тяхна страна.

Ооооо, най-накрая различна седмица. ВИАС реши да разкрие малко скобите на всекидневието на своите студенти, но как те се възползваха от това ..... е това вече е друг въпрос.

Понеделник- след 38,3- градусовият ми уикенд, прекаран в леглото, организмът ми се нуждаеше от повечко раздвижване. Решавам да пропусна скучната лекция по икономика и да се разходя. Но тъкмо да изляза от университета и периферното ми зрение фиксира купчина хартия и малка групичка от хора скупчила се около нея:) Я, днес е световният ден на Урбанизма :) ( сега виждам, че само в сайта на АСУБ има съобщение за събитието, нашият мил университетски сайт, а дори и този на студентски съвет, не благоволи да ни информира, но ако става дума за купони и пиене, винаги имаме две седмици по-рано навсякъде афиши).

С подскоци веднага ме посрещнаха две девойки и съответно предложение "Да си направим град!"

Всеки можеше да построи каквото и където иска, не можеше да се руши нищо, само да се добавя.

Организаторите бяха започнали някое и друго ъгълче, за да стимулират минувачите да се включат и съответно да зададат начален мащаб на идеята, за да не се получават някакви извращнения (уж). Точно 2 секунди ми трябваха, за да реша, че ще заместя следобедното чертане с малка доза креативност. След около 15 минутки се появи и г-н Галев и веднага се заехме с майсторенето на стадион :) малко импулсивна и необмислена идея, но като за първи ден е идеална, но все пак младежта има нужда от спортуване, нали :)......даже и прожектори му сложихме, съобразихме да го разположим в евентуалния (понеделнишки ) край на града, и паркинг си имаше, даже и звучно име му измислихм: "Народна Бабунка" :D.... После се заех с обмислянето къде да сложим парк и повечко озеленени площи....

Предполагах, че след като сме в строителен университет ще се намери все някой и друг човек от всяка специалност, че да подпомогне с основите на този град. Но май ще си остана само с предположението. Наложи се аз да прокарам някаква що-годе прилична магистрала и да измислям как се прави пътен възел детелина........ Но пък за сметка на това веднага се намериха забавни колеги, които да се включат с оригинални идеи. Едва бяхме направили стадиона и вече си имахме БИАД около 3 пъти по-голям от всички други сгради пльоснат в средата на града (където евентуално можеше да бъде центъра). Не след дълго се появи символична червена хартийка, във формата на пламъци, върху покрива на БИАД. Но забавното беше, че със следващата оригинална постройка, БИАД вече приличаше на схлупена къщурка. Появи се гигантски автобус 94 (по-голям от реката ...) съответно и гигантски блок от студентски град,разбира се и така известната Джумая.. и Метро станцията Г.М. Димитров ( която беше 3 пъти, колкото стадиона ни)..... Разбира се появиха се някои доста добри допълнения: хълмче със стар град, жп гара, ТЕЦ ( не знам колко му е мястото в града, но все пак беше приличен размер :), винпром "Хлъц", пожарна, летище, лудница..... е все още нямаше университет, но има време :)

Вторник - мислех, че няма на къде по-мегаломански проекти да се появят, но явно русата ми главица твърде много мисли. С влизането си във фоайето видях прекрасна планина, вярно че беше близо до летището, но беше приемлив недостатък. Но след като момчето, което я дооправяше се отмести, пред мен се извисиха двете кули- Корпус А и Корпус Б, на моя скъп ВИАС. Те не бяха големи,нито гигантски, за бога те бяха по-високи от планината..... освен това бяха изтъпанчени точно пред летището.... Е някой бе така добър да им покаже че няма как да строи там толкова висока сграда и се беше врязал самолет по средата на Корпус Б :) Разбира се градът ни все още стоеше без център и пешеходна зона, но не спирахме до тук с меголоманията си.

Колко бързо можеш да опознаеш човек, само като го видиш с каква сграда ще допълни облика на града, то стигаха и думите които достигаха до ушите ми "Ей айде да си направим блока в студентски" или пък "Айде да напарвим Ориендъ и Плаза, и ще разлепим плакати из града". Как пък не се намери човек който да иска да направи "Строежа" или "Маската", или може би тези хора имаха повече креативност, ммммм не , май просто имаха мозъчни клетки, които функцуонират и даваха идеи за полезни сгради и области в един бъдещ град.

Е ще видим в края на седмицата какъв ще бъде Градът, дали ще има нещо зелено, или всичко ще бъде молове, автобуси и барове.....

.....to be continued

Keine Lust

2010-09-27T00:23:00.002+03:00

Просто букви, линии, цветове, реещи се в пространството, без никаква надежда да образуват дори една дума, фирма или сиует.

AВSOLUT Пловдив

2010-09-27T00:02:00.002+03:00

Пловдив. След като пресякохме 3 пъти Марица стигнахме до центъра, въпреки липсата на каквито и да било указателни табели. И за наша радост си намерихме веднага място да паркираме - на ул. Павликенска (както вече имаме навика, хубавия навик, да помним името на улицата, където сме паркирали :))

Навън вали, запасени с якета и пуловер, слизаме с бойна готовност от колата. Но, о! каква изненада, колко е топло. Топла септемврийска вечер:) Запътваме се към предполагаемото място.... запасяваме се с карти и тръгваме към първата набелязана от нас точка. Но, каква изненада ни чака, разбира се няма никой. защо? Защото имало няколко облачета и хората ги е страх да не се намокрят. О, ужас! Нищо тръгваме по някаква друга уличка.... този път реших, че няма да си правя труда да разбирам къде се намирам, къде отивам, защо и какво ще правя там, нека другите се оправят, аз ще се губя. Е не ми оставиха много време, в което да мога да се загубя, въпреки искреното ми желание..... Българската организация относно такива събития, все още я няма никаква.... нещо хванато от тук, друго от там, който както може да се оправя.... Разходихме се из уличките. Този град е прекрасен. Големи камъни, пясък, дъжд, пързаляш се, стари къщи, влага във въздуха, хиляди хора, успоредно с теб вървят на метър два, километър....

Прожекция, масово местене на кола. Рецитал на чалга текстове, черешката на тортата, английските субтитри ....извратено нали, но това е нашата българска действителност. Искрено се надявам някой от зрителите да бил потребител на тази музика и да се е почувствал ТЪП от този факт. Но колкото и да ми се иска, се съмнявам че тези хора въобще са знаели, какво се случва в момента в техния град и защо има толкова много хора по улиците.

След жалките ни опити да намерим работеща галерия, музей или някое интересно мероприятие, стигнахме до Найлона. Беше прекрасна стара дупка, с уникален уют и атмосфера. Хората вътре бяха редовни посетители, знаеха наизуст плейлистата и пееха с цяло гърло на песни, които чувах за първи път. Нямаше пияни хлапета, подскачащи и бутащи се за поредното парти в Строежа. Усмихната барманка, мента Пещера и страхотни картини. И може би за да изпъква още повече, някой беше изтапанчил отсреща якото клубче, хората бяха натъпкани като сардини в него, стените му бяха прозрачни и имах чувството, че някой си прави бруталния социален експеримент с тези хора, наблудавайки ги през прозрачните стени, как се поклащат в ритъма на поредното хитче.... може би ги бяха сложили за наше забавление, докато пийваме да можем да наблюдаваме себеподобните си- любовни танци, звуци, ухажване, чифтосване.....истински зоопарк.

Преди да потеглим към мекото легло, се отбихме през прощалното парти за Нощта на музеите. Надрусани, пияни и не знам какви още хора, в огромен склад, стълби, тухли, прозорци, зайче. Все едно съм на ежегодното парти на ВИАС, но в доста по-голям мащаб и в изоставена сграда, която всеки момент може да се срути под краката ти. Децибели, които озвучават 6 преки по-надолу. Скейтър крадящ буквите на ABSOLUT …..Все пак се сдобих със сувенир, благодарение на количеството промили в кръвта на скейтъра.

Искам пак, искам нови градове, нови улици, чисти улици, чист въздух, чист дъжд, аромат на кислород, не на въглероден диоксид.

Обичам те

2010-04-27T23:38:00.005+03:00

Да разровиш прашния сандък, и да откриеш колко много се е напълнил за толкова кратко време и че пак се налага да го сменяш с по-голям, но нищо това е прекрасно- колкото повече, толкова повече ( хубаво е да следваш съветите на голямото лакомо мече:)) имаше толкова много неща, от къде ли да почна, няма значение нали всико е там вътре сгушило се на топличко и чака да му пратиш още едно "много" или "бу", за да станат още повече и да завладеят Италия, а пък после и целия свят, разбира се отвреме на време трябва да ги храниш и с по мъничко шоколад, защото те са лакоми и искат да правят доста често АМ-АМ (все пак следват жълтото мече) , а кое е по-добре от едно гърненце с мед, ама разбира се, че не са две, ами мнооооооооого гърненца с мед:) ( хъм, май ще отскоча за една бисквитка до шкафа...... или пък няколко)
..... (след запасяването).....
   4*365=1460..... хм малко множко ще са ми този път, а и май няма да ми стигнат оставащите няколко минути.....4*52=208... с това имам шанс ( но иска шпинка О:)).....4*12=48.......
   Обичам да слушам ударите на сърцето ти, пренасят ме в друга вселена, в която има просто едно небе, обсипано със звезди и една голямо луна и аз съм там някъде, една мъчника звездичка сред многото, но това е моят дом, там в тишината и в необятната шир
  Обичам всяка твоя усмивка, целувка, всяко гуш, всяко нацуп, всяко мрън, грух, миау, ам......всяко едно атомче, протонче, неутронче и електронче
   Обичам да се будя сгушена до теб, стига ми само и мисълта за теб всяка сутрин, за да се събуждам със светкащии очички
  Обичам всяко предизвикателство, което поставяш пред мен, всеки нов свят, който ми показваш, начина, по който събуждаш у мен желанието да искам още и още, да видя, да усетя всичко онова което е там някъде, да виждам съвършената красота на черно- белите картини, да усещам техните багри, тяхната пламенност, наситеност, да бъда човека, който извайваш от мен

Всичко, от което имам нужда е тук в сърцето ми

2010-04-12T23:46:00.002+03:00

Pure morning

Искам те!

2010-04-08T21:07:00.004+03:00

Липсва ми. Ужасно много ми липсва. Но нищо не мога да променя. Единственото, което ми остана са спомените. Нежното ти докосване, невинното ти промъкване, големите ти жълти очи, които светеха като звездички на небето, Белезите по ръцете ми.

Искам пак да си играем, да усещам как впиваш зъби в кожата ми и после да ме гушваш с меките си лапички. Искам да ме чакаш зад вратата. Да ме будиш сутрин с досадното ти хлопане по вратата. Да скачаш в леглото ми, когато звънне часовникът. Да се излежаваш на масата. Да те гледам как спиш сладко сгушена на кълбо на ъгъла на леглото.

Да те чувам как хрупаш в коридора. Да ме стоплиш , когато ми е студено. Да усещам как ме гъделичкаш с ушички. Да ме наблюдаваш от секцията, Да спиш сладко,сладко в гардероба, докато те търся из цялата къща, преобръщайки я с главата на долу. Да ми изяждаш кремкарамела.

Willkommen in der Wirklichkeit

2010-03-22T00:31:00.012+02:00

В очакване на пролетта в Париж, малкото ти сърчице да изгори в пламъци, да усетиш енергията на дулото, ситна пот капе по коляното, капе потта ти, топлата ти кръв, бензинът се смесва с виенската ти кръв, изпарява се и последната капка вода от кожата ти, причинява ти болка, но ти крещиш от удоволствие "Bestrafe Mich". Фантазия, енергия, гласове, тишина. Със сигурност ще кънтят в главата ми поне месец огнени викове "Bang Bang, Du riechst so gut"

Съботно сиво

2010-03-14T00:37:00.001+02:00

  На днешния ден му имаше нещо. Мразя такива дни, монаваш някак........ транзитно през тях. Събуждаш се към 10, уж си се наспал ала нямаш желание за нищо. Мързи ме дори да гледам, пък да не говорим за нещо друго. Да седна да уча, хм..... събота е, първо трябва да си почина после да свърша нещо за себе си, за което не съм имала време цялата седмица и чак след това.... но някак си тази сивота ме е погълнала. Да беше черно, щеше да е по-добре, поне щях да съм в лошо настроение, целият свят щеше да ми е крив, и щях да седна да чертая и да се ядосвам на малоумните преподаватели, ала всичко ми е толкова апатично.
  Решавма да гледам филм, но след първите 20 минути се пренесям в страната на сънищата за следващите 2 часа. Ето това е точно един от онези дни, в които нямам нито желание, нито сили за каквото и да било и само спя, спя, спя. Не обичам да спя през деня, след това пак се чувствам толкова мързеливо, даже повече от преди.
  Нищо скоро ще мине това денонощие и ще стане неделя сутрин и всичко ще бъде по цветно. Хм... нослето и коремчето ми подсказват, че е време да изпълня поне едно задължение за деня. Докато похапвам, обмислям все пак какво мога да свърша в оставащите часове от денонощието. Стрелките показват 20 часа.....май нямам особено голям избор към дейности...за това преминавма към следващия филм с надеждата този път да не заспя.....( да бях заспала на този филм, щеше да бъде от голяма полза)...... не знам коя мозъчна клетка реши че трябва да гледам точно сега "Антихриста", но той тотално доуби и малкото атоми с желание у мен.
  Май ще е най-добре да се приспя с една приказка за Мечо Пух или някой класически крал с хубава принцеса и някое и друго драконче и да се надявам, че неделната сутрин ще ми донесе поне един цвят настроение :)

P.S. няма ли да става топло и зелено, че да се събуждам от досадното чуруликане на птичките и ранните слънчеви лъчи проникнали през малките дупчици на щорите, за да мога да изхвърчам на секундата от къщи, за да не изпусна нито секунда от пролетното слънце, искам да си се препичам като гущерче на някоя пейка, докато похапвам сладолед и пийвам биричка!!!

В топлата прегръдка на луната

2010-03-05T23:05:00.000+02:00

"Deep in the bosom of the gentle night
Is when I search for the light
Pick up my pen and start to write
I struggle, fight dark forces
In the clear moon light"

Канелени кексчета

2010-02-18T18:34:00.006+02:00

Всичко се случи миналата седмица, но днес докато правех канелени кексчета, унесена в аромата им се сетих!

Що е туй елит, има ли го в България и кои са неговите представители....

Ако направим малка ретроспекция, ще видим, че дама е била дума с множество нюанси и аромати. Тя съдържа в себе си вкус, обноски, стил, образование. Докато желанията на днешните дами се приравняват с мъжкия портфейл, бил той на любовника или на тати. Един бройлер в птицефермата има повече класа, от която и да е натокана хубавица с рокля за 2000 и няколко кубика полимерен материал [R₂SiO]_{n , разположен толкова хармонично по цялото й тяло.}

_{Влизайки в някое от елитните заведения на София, моментално ще бъдеш поразен от мълния с отрицателна енергия. Ще видиш класическото перчене на квалерите с техните качества (пари), които никой друг не притежава, и как дамите кротко започват да кудкудякат около тях и да се чудят какво да клъвнат. Определено бих предпочела да гледам пияни метали в пого, отколото тази паплач от празни погледи, защото се чувствах като в черна стая без врати и прозорци, без капчица енергия и светлинка, вместо това бях заслепена от платинено русите сияния на бългаските дами. Тези особи имаха всичко, за това не искаха нищо от живота, те дори не можеха да се насладат на една песен, та те дори не си потропваха лекичко с крак под масата. Просто изливаха чаша след чаша отровни течности в телата си и след това си тръгваха доволни, че са отметнали и това задължение в списъка си.}

_{Най-тъжното от всичко е да видиш човек, който някога е бил от твоята страна, а сега е станал робовладелец в черната кутия. Попита ни какво търсят на такова място млади хора като нас, защото навремето, когато той е бил на нашите години е пиел бира и е свирел на китара в градинките......какво да кажа- попаднах случайно там (и слава бого, че бях случайно, а не съм го избрала по собствено желание, защото иначе и аз щях да кудкудякам в хор с другите). И какво по дяволите го е накарало да загърби усмивките в живота, зелените пасбища и да започне да лее стоманобетонни гиганти??!}
_{Не, благодаря! Искам да си запазя усмивката, да съхранявам и развивам това, което е около мен, да рисувам поля с алени макове, а не различни нюнси на сивото. Искам около мен да звънтят ноти, а не монотонно ръмжене на двигател. Искам отсреща да ме посрещат с грейнали очи, а не полимерни устни с гнездо на главата.}
Но нека не си мислим, че и обикновения българин не е част от този кокошарник. Ако горепосочените са Легхорн, то другите ще са обикновен Нюхемпшир. Но всички си остават в курника. Защото единствената разлика между нюхемпшир и легхорна е това, че първия иска да стане като втория. Неговите желания и стремежи са се ограничили до това, че "ако имах тяхните пари, щях да мога да направя всичко". Да ама някой друг път! На секундата, в която минете в по лъскавия курник забравяте обещанията си. Вместо да мрънкат за това, което нямат, защо не раздвижат малко златните си перца и не се опитат да снесат някое златно яйце, току виж се получило и нещо хубаво.

Понеже кексчетата ми се опекоха и вече миришат твърде хубаво, отивам да им се насладя качествено и да реша какво пиленце искам да си осиновя :)

Компрометирана изолация

2010-01-31T13:42:00.012+02:00

Времето навън е толкова ужасно, навъсено, вали, -15. Но въпреки всичко бих изпитала такова удоволствие да изляза и да се насладя, да усетя как студът щипе бузките ми, как затъвам в снега, как ще напсувам трамвая за това, че не ме е изчакал.Но ще бъда навън. Вместо това задникът ми се е слял със стола, а мозъкът ми с учебника.
Спиш, учиш, ядеш, пак учиш, пак спиш и всичко това за цял шибан месец, при това два пъти в годината. Как смеят, да ми отнемат по два месеца от всяка година, кои са те, кой им е дал това право?????
Искам тялото ми да обменя топлина с околния свят, да има възможност да акумулира в себе си малко от студения януари, да оказва съпротивление на вятъра, а не да стои и да корозира на дивана между 4 ограждащи елемента.Искам да си недоспивам, защото съм била запленена от нощта, а не да имам мускулни схващания и да се чудя каква поза да заема, за да не ме боли дупето. Не искам да бъда в стационарен режим и да водя безсмислени спорове с г-н Учебник. Но явно порасналите ни преподаватели са забравили какво е било да си студент и да си отегчен от факта, че за 1 месец си заточен вкъщи да четеш и да четеш и да четеш, споменах ли че трябва да четеш.... и никой не си прави труда да разнообрази малко това посредствено предаване на информация, да внесе малка нотка наслада, да те накара да мислиш. Да, вярно че имам избор- да уча или да се забавлявам, но ако аз все пак искам да го знам "това", но не ми харесва факта, че ме принуждават да стане точно в рамките на тези 5 дни, тогава какво правя.... еми явно ще ходя да ям сладолед:)

Bon appétit!

like a Child

2010-01-24T14:26:00.009+02:00

Навън е кучешки студ, а ти си се сгушил на топличко под юрганчето и не ти се мърда. Но докато стоиш мързеливо в легълцето си Слънчо вече е изгрял и стопля с лъчите си две врабчета, които се боричкат в снега. Чувам крясъците на малчуганите, които пак са се сдърпали за нещо и ми се иска и аз да изляза при тях, вместо да стоя и да се мръщя на времето, че било -15. Нормално зима е, а на нея това й е работата, за да можем после да се радваме на лятото.

Защо трябва да порастваме, да се затрупваме с грижи, отговорности и работа? Защо децата си играят на "големи", а "големите" не си играят на деца? Малкото момиченце ще разхожда плюшена играчка в количка, ще го храни с кюфтета от кал, момченцето ще бъде супер мен или полицай. Защо пък възрастният да не може да излезе в парка сприятели и да поиграят на криеница, нима светът ще свърши или ще спре да се върти. Колко по-лесно и по-щастливо би ни било, ако гледахме на ежедневните ни "грижи" с детската наивност, която сме имали навремето. Пишем си домашните колко се може по-бързо и излизаме навън да се целим със снежни топки, или пък се лакираме, докато гледаме някой сълзлив филм, или се изтягаме на канапето и четеш неделния вестник. Нека продължим да се радваме, когато ни купят сладолед, дори ако сме 30...40 или 50 години. Нима няма да ни носи същата наслада, която ние носил когато сме били на 5???? Нека ходим в зоопарка и да ядем захарен памук! Нека не приемаме ежедневието ни като грижа и задължение, нека бъде просто домашното, което трябва да напишем, за да научим нещо повече. И веднага след това да нахлузим шапката и ботушките и да излезем навън, без да ни интересува колко градуса и да се забавляваме, да тичаме, да се боричкаме, да плачем и след две секунди да можем да се смеем. Винаги ще намериш с какво ще се забавляваш, без значение колко домашни имаш, колко градуса е навън и винаги ще си усмихнат и лъчезарен. Щом децата не се страхуват от нищо, защо ние трябва? Нима отговорността, която носиш като дете и като "голям" е различна. Не мисля така. Просто "големите" не могат да гледат с детската усмивка на света или по-скоро ги е страх, че ако продължат да бъдат деца, няма да "успеят в живота". Пълни глупости. Каква е разликата дали ще си купиш апартамент или ще си построиш къщичка на дървото. Това е нагласата и как ще погледнем на света. Докато строиш къщичката и мъкнеш дървета, пирони, счупени радиатори, ще се забавляваш с приятелите си и накрая ще седнете доволни от свършената работа заедно и ще ядете лешници. А апартамента ще си купил преми навайки през хиляди препятствия- цена, тъпи секретарки, майстори и още хиляди безсмислени неща. Защо да правим света розов, когато той е син, зелен, жълт, бял.....

Е стига съм разтягала локуми, мисля че ви стига основната идея:) един поздрав и хайде навън:)

Какво да се прави цветята са доста противоречиви

2010-01-19T18:25:00.013+02:00

Макар да не вярвам в новите неща и новото начало, реших да направя един кратък разбор на изминалат 2009 година. И нека започна цитирайки Вал, защото нейното въодушевление ме зареди с положителни електрончета: “Обичам всяка нова година, защото е начало на нещо ново. Но аз обичам всеки първи ден на седмицата, всеки нов ден, бих обичала и всеки първи час на денонощието, но понякога спя по това време :)” И въпреки че не смятам новата година за нещо по-специално от всеки нов ден, по-скоро за мен основополагащи са определени моменти и случки от изминалат година, но реших че мога да обединя “новото начало” в първата минута на 2010. И така реших, че всичко трявба да бъде написано в нов тефтер на нова първа страница. За съжаление нямах такъв и се роди идеята да се възползвам от облагите, които ми предлага интернет пространството.
Ето вече сме стъпили и с двата крака в новата 2010 година! Но нека се върнем назад, когато бе 1 януари 2009, за да стигна и до това кое, как и защо мога да нарека ховата година като едно ново начало (само да изкажа възражението на моето Аз към думичката "НОВО". То не я обича! То гради върху старите неща, надгражда, а не събаря и не почва наново.) Бих казала, че изминалата година ме научи на доста неща, порастнах доста. Всичко бе въпрос на усещане, едно чувсто, един трепет! Случиха ми се хиляди неща, голяма част, от които може би сама предизвиквах и подмамвах. Но това бе повлияно от по-висша сила, а именно чувството, което притежава всяко живо същество- ДА ТЪРСИШ И ДА НАМИРАШ. Да отркиеш себе си, да намериш отговора или по-скоро въпросите. Ураган от чувства, въпроси и отговори бушуваше в мен, скобички се отваряха и затваряха, умножаваха се, деляха се, но винаги оставаха интегрирани в моята дефиниционна област. Разумът и сърцето доста често влизаха в дуел, спореха разгорещено. И доста често и двамата бяха прави, просто в точния момент едното не е имало точния материал, за да разбере/усети другото. Но сега след всички изпитания поставили едино към друг, те успяха да изградят една стабилна основа на тяхното общо съжителство. Повечето неща, които са им се случвали до сега са били всички необходими съставки, за да образуват най-доброто свързващо вещество, за да може основите да бъдат устойчиви на по-нататъшни външни (кинематични,силови или температурни) или вътрешни въздействия (съжалявам, професионално изкривяване:)). Но мога да бъда щастлива, защото смятам че целия този подбор на материали, процеса на селектиране, експериментиране, анализиране ми отне доста малко време и вече приключи:))) Някой може цял живот да се лута по магазините и пак да не знае какво всъщност търси. Вече знам, че това е бил най-правилни избор за съставките ми, някак вътрешното ми чувство само си ги е намерило и взело. Но в един момент вече не можех да се осланям само на вътрешните ми колелца, които сами си знаят работата. Аз исках да знам кое копченце за какво е, какво ще стане, ако натисна синьото, ами червеното, а зеленото, а всички едновременно. Трябваше да знам! Исках да съзнавам как се движи всеки един неврон от тялото ми, кои мускулчета задвижват усмивката ми, кое ще ме вдъхновява да продължавам да чертая проекта на живота ми. Но след близо една година аз разбрах!
Беше прекрасна юнска утрин! Няма значение коя точно, а и не помня коя е била... важното е, че бе прекрасна!Слънцето, леко закачливо ме събуди с топлите си прегръдки и ми се усмихна. Каза: “Добро утро, мило Цвете.” И Цветето се пробуди с прозяваща усмивка, разтърка венчелистчетата си и каза:”Добро утро, Слънчо!” В този прекрасен миг то усети трепета на новия ден, разбра че от тук насетне ще гледа по малко по-различен ъгъл на света. Важното бе, че то се почувства едно цяло със заобикалящия го свят, вече бе завършено. Усещаше всяко едно листенце по себе си, всяка тичинка, всяка една прашинка от цветния си прашец. В същия миг, то усети леко гъделичкане по стъбълцето и веднага си спомни. Това бе неговото Бубулече, което всяка сутрин се грижеше Цветето да сияе! Грижише се всяко венчелистче и чашелистче да си бъде на мястото. То бе неговото слънце, което го топлеше през дългите и студени зимни нощи, което го къпеше в росните капки през горещото лятото. В този единствен миг, толкова кратък и толкова съвършен, Цветето почувства как в него се събира цялото щастие на света и му дава вълшебна пръчица! Това бе липсващата пръчица, с която то да може да разбърка съставките. И това бе всичко, което търсеше. То сияеше от радост и заслепяваше дори големия Слънчо. Разбра, че всяка животинка е нужно да стигне до този ден и да събуди цялата тази енергия в себе си, за да може света да продължи напред.
От този момент нататък, аз знаех и нямах нужда от нищо повече, не търсех вече нищо друго. Бях намерила здрава основа, върху която да излея фундаментите, за да мога от тук нататък да градя нагоре и само нагоре, без да пада.
И сега докато пиша всичко това, осъзнах кога се бе зародило желанието да получана всяка цена отговор на всичко. Даааа, точно там, в моята любима Италияяяяяя :)))) Там нещо бе докоснало душата ми и бе накарало някакви камбанки да почнат да трептят лекичко. И неустено бяха предали вибрациите си на всички останли пружинки и струнички. Вече бяха будни, и никога не ще заспят. И не трябва, не искам. Този нов свят някак неустено и леко небрежно бе навлязал под кожата ми и ме бе накарал да мечтая, така както само любовта може да вдъхновява. Любовта в най-чистата си и истинска форма, тази която няма обяснение, а просто я чувстваш и поемаш дълбоко със сетивата си и всички въпроси и отговори се съдържат в самата нея. Любовта към новото и непознатото, към новите светове и приятели. Любовта към черния шоколад, който се разтапя бавно по езика ти. Любовта към мекото и топло легълце, към твоето вкъщи, в което да се сгушиш и да заспиш сладко, сладко. Любовта към мама и тати, и всички твои луди и така досадни понякога роднини, които колкото и да те дразнят на моменти, винаги ще те накарт да се усмихнеш. Любовта към слънцето и луната, към летния дъжд, тихия вятър и соленото море, към студените снежинки, които се топят върху езика ти. И разбира се, любовта към онова същество, което събира целата ти любов в себе си и даже още повече, което пробужда нови усещания в теб, показва ти нови светове, в които ти се влюбваш, и което ти дава цялата своя нестихваща обич с всеки изминал ден.
Как да не го обичаш този прекрасен звяр, с малките си антенки, с буболечещия поглед, със звънкия му смях, когато невинно го гъделичкаш, с топлите му прегръдки, с нежните му целувки, и с голямото му сърце.... Да точно това сърце ме учи как да обичам, да обичам живота, да обичам всяка малка животника, всяка тревичка, всяка капка дъжд. То ми показва, че винаги може още и още, по-силно и по-високо. И това е всичко, една мъчника светлинка, която става все по-голяма с всяка една усмивка, една милувка, една добра дума. И всичко това благодарение на едно малко сърчице, което тупти тъй усилено вътре в теб и ти дава сили за всеки нов ден. Благодарение на него можеш да изкрещиш точно тук, можеш да крещиш всеки ден и пред целия свят: Обичам те!

Чупливи неща

2010-01-19T17:12:00.000+02:00

"Обичам нещата да са оформени като история.
Действителността обаче не е оформена като история и изблиците на необичайното в живота ни също не приличат на история. Те не свършват по напълно задоволителен начин. Припомнянето на странното е като да разкажеш сън: можеш да предадеш събитията в съня, но не и насителите го емоции, нито начина, по който той оцветява целия ти ден."